Решение от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по дело Гьошев и други срещу България

      Коментарите са изключени за Решение от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по дело Гьошев и други срещу България

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

Дело ГЬОШЕВ И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 46257/11 и 4 други – вж. списъка в приложение)

РЕШЕНИЕ от 21 юни 2018 г.

Свалете текста на решението от тук: word-icon

Това решение е окончателно. Може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Гьошев и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ

в състав:

       Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),

председател,

       Йонко Грозев (Yonko Grozev),

            Ладо Чантуриа (Lado Chanturia), съдии,

и Милан Блашко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,

След закрито заседание, проведено на 29 май 2018 г.,

Постанови следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

  1. Делото е образувано по пет жалби срещу Република България, подадени в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от жалбоподателите на пет различни дати. Списък с имената на жалбоподателите, техните адреси, дати на подаване на жалбите и имената на техните процесуални представители, ако има такива, е приложен в таблица в края на документа.
  2. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент, г-жа К. Радкова, от Министерството на правосъдието.
  3. На 2 декември 2015 г. оплакванията относно невъзможността на жалбоподателите съгласно българското законодателство да оспорят решенията, налагащи им административни глоби, са съобщени на Правителството.

ФАКТИТЕ

  1. I.ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

А. Дело Гьошев (жалба № 46257/11)

  1. На 20 февруари 2010 г., около полунощ, жалбоподателят се придвижва с автомобил в околностите на Боровец. Спрян е за проверка от патрул на пътна полиция. Полицаите изготвят на място административен акт, тъй като жалбоподателят шофира с включени фарове за мъгла при ясно време, което е в нарушение на правилата за движение по пътищата, предвидени и наказуеми по смисъла на закона.
  2. На 22 февруари 2010 г. жалбоподателят подава писмени възражения като твърди, че е налице нарушение на материалните и процедурни стандарти от полицейските служители при съставянето на въпросния акт.
  3. С решение от 12 март 2010 г. директорът на Районното полицейско управление налага на жалбоподателя административно наказание под формата на глоба в размер на 30 български лева (приблизително 15 евро), както и отнемането на пет контролни точки.
  4. В решението се посочва, че не подлежи на обжалване.
  5. Въпреки това, на 5 май 2010 г. жалбоподателят оспорва решението на директора на Районното полицейско управление пред Районен съд Самоков. Той заявява по-конкретно, че въпреки изричните разпоредби на закона изключващи обжалване, чл. 6 от Конвенцията му осигурява достъп до съд, който да разгледа случая му.
  6. С решение от 5 октомври 2010 Районен съд Самоков обявява жалбата на жалбоподателя за недопустима.
  7. На 26 октомври 2010 г. жалбоподателят оспорва това решение пред Административен съд София. С решение от 30 ноември 2010 г. същият потвърждава решението на по-низшестоящия съд. Административният съд намира, че чл. 6 от Конвенцията не предоставя абсолютно право на справедлив процес, а позволява на държавите да ограничат или напълно да изключат достъпа до съд за обжалване на определени административни актове. Доколкото в случая възможността за съдебен контрол е изключена от Закона за движение по пътищата и доколкото Конституционният съд не разглежда съвместимостта с Конвенцията и с Конституцията на тези разпоредби, съдилищата са длъжни да спазват националното законодателство. Административният съд допълва, че решенията, налагащи глоби в размер до 50 лв., имат изключително административен характер и не подлежат на наказателно производство. Колкото до отнемането на контролни точки, то не може да се разглежда нито като отделно от глобата наказание, нито като принудителна административна мярка, а като средство за контрол в случай на нарушение от страна на водача. В този смисъл отнемането на точки не подлежи на контрол от страна на съда независимо от разглеждането на законосъобразността на наложеното административно наказание.

Б. Дело Пейчева (жалба № 59267/11)

  1. С решение от 27 октомври 2010 г. на районната полиция, на жалбоподателката се налага административно наказание под формата на глоба в размер на 30 лв. (приблизително 15 евро), както и отнемането на четири контролни точки.
  2. Жалбоподателката обжалва това решение пред Районен съд София. С решение от 10 декември 2010 г. същият прекратява съдебното производство, тъй като възможността за обжалване в случая се изключва от приложимото законодателство. След обжалване от страна на жалбоподателката, с решение от 18 февруари 2011 г., Административен съд София потвърждава решението за прекратяване на производството на районния съд. Съдилищата уточняват, че отнемането на точки от контролния талон към свидетелството й за управление на МПС е само последица от налагането на административно наказание и не може да се оспорва отделно от съответното решение. Когато за същото се изключва възможността за съдебен контрол, отнемането на точки също не подлежи на подобен контрол.

В. Дело Ташев (жалба № 59789/11)

  1. С решение от 25 октомври 2010 г. на Районното полицейско управление, на жалбоподателя се налага глоба в размер на 50 лв. (приблизително 25 евро) за използване на мобилен телефон без безжична слушалка. Освен това жалбоподателят е уведомен, че съгласно действащото законодателство от контролния му талон ще му бъдат отнети девет контролни точки след като съдебното решение стане окончателно.
  2. Жалбоподателят обжалва това решение пред Районен съд София. С решение от 18 януари 2011 г. същият прекратява съдебното производство с мотива, че решението не подлежи на съдебен контрол. С решение от 29 март 2011 г. Административен съд София потвърждава решението на районния съд.

Г. Дело Русанов (жалба № 66350/11)

  1. На 16 юли 2010 г. жалбоподателят се придвижва с автомобил и е спрян за проверка от патрул на пътна полиция. Полицейските служители изготвят на жалбоподателя два акта за административни нарушения: първият – че не спира на знак „СТОП“, което е задължително по закон, а вторият – че шофира без колан.
  2. С решение от 27 юли 2010 г. директорът на РПУ „Златни пясъци“ – гр. Варна налага на жалбоподателя две административни глоби в размер на 20 лв. (приблизително 10 евро) и 50 лв. (приблизително 25 евро) съответно за всяко едно от въпросните нарушения. Жалбоподателят обжалва решението пред Районен съд Варна. Позовава се преди всичко на чл. 6 от Конвенцията като подчертава, че има право случаят му да бъде разгледан от съд въпреки изричната разпоредба на националното законодателство, според която в неговия случай няма право да обжалва.
  3. С решение от 7 януари 2011 г. същият прекратява съдебното производство с мотива, че решението не подлежи на съдебен контрол. След обжалване от страна на жалбоподателя, на 14 март 2011 г. Административен съд Варна потвърждава това решение.
  4. Относно аргумента на жалбоподателя, че чл. 6 от Конвенцията му дава право да обжалва пред съдилищата, административният съд счита, че наложените на жалбоподателя наказания не попадат в обхвата на „наказателноправните въпроси“, предвидени в тази разпоредба, като се има предвид незначителността на извършеното нарушение и скромния размер на предвидените от закона глоби. Съдът счита, че във всеки случай дори и чл. 6 от Конвенцията да бъде приложен, ограничението на правото на достъп до съд е предвидено в закона и цели опазване на обществения ред. Благодарение на системата на отказ от обжалване пред съдебна инстанция на решения, с които се налагат малки наказания за по-леки нарушения на правилата за движение по пътищата, се постигат както целите на правоприлагането, така и бързото събиране на данъчните задължения вследствие на налаганите глоби.

Д. Дело Миланов (жалба № 74169/11)

  1. С решение от 11 декември 2009 г. директорът на РПУ „Самоков“ налага на жалбоподателя две административни наказания. Първото – за това, че жалбоподателят шофира без колан, и представлява глоба в размер на 50 лв. (приблизително 25 евро), а второто – за неспазване на пътната маркировка и представлява глоба в размер на 30 лв. (приблизително 15 евро). В решението се уточнява, че съгласно действащото законодателство тези нарушения ще бъдат последвани и от отнемането на осем контролни точки за първото нарушение и четири за второто.
  2. На неуточнена дата жалбоподателят обжалва това решение пред Районен съд Самоков. Изрично се позовава на чл. 6 от Конвенцията като подчертава, че има право наложеното му наказание да бъде преразгледано въпреки изричната разпоредба на националното законодателство, което изключва обжалването по съдебен път в случая.
  3. С решение от 3 декември 2010 г. Районен съд Самоков прекратява съдебното производство с мотива, че не е компетентен да разглежда законосъобразността на решението на директора на полицията. Жалбоподателят обжалва решението на районния съд.
  4. С решение от 18 май 2011 г. Административен съд София потвърждава решението на по-низшестоящия съд. Относно аргумента на жалбоподателя, че чл. 6 от Конвенцията му предоставя право да обжалва пред съдилищата, административният съд счита, че тази разпоредба не предоставя абсолютно право на достъп до съд. Всъщност, оттеглянето на някои административни актове от съдебен контрол не противоречи на Конвенцията, ако това е предвидено в закона. Доколкото в случая съдебният контрол се изключва от Закона за движение по пътищата и Конституционният съд не разглежда съвместимостта с Конвенцията и с Конституцията на тези разпоредби, съдилищата са длъжни да спазят националното законодателство. Съдът подчертава, че в случая трябва да се провери дали наложеното на жалбоподателя ограничение е пропорционално на законосъобразната цел, а именно повишаване на сигурността по пътищата, която зависи от постигането на по-общата цел за защита на безопасността, здравето и имуществото на гражданите. В това отношение той счита, че като се има предвид относително ниския размер на глобите, интересите на наказаните лица са засегнати в твърде незначителна степен, докато резултатите от наложените административни наказания са по-добри – глобите се събират бързо и налаганите наказания са ефективни. Следователно административното наказание има оптимален превантивен ефект. Относно отнемането на точки от контролния талон към свидетелството за управление на МПС, административният съд счита, че не представлява нито отделна санкция от наложената глоба, нито принудителна административна мярка, а начин да се осъществява контрол при извършването на нарушение от страна на водача. Ето защо, отнемането на точки не може да подлежи на отделен съдебен контрол, различен от този при установяването на законосъобразността на наложеното административно наказание.
  5. II.ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
  6. Приложимите части от Закона за движение по пътищата от 5 март 1999 г., законодателството относно осъществяването на контрол над постановленията за налагане на административни наказания за пътнотранспортни нарушения, както и решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. са обобщени в решението Варадинов срещу България (№ 15347/08, §§ 10, и 16-19, 5 октомври 2017 г.).

ПРАВОТО

  1. I.ОБЕДИНЯВАНЕ НА ЖАЛБИТЕ
  2. Предвид сходността на жалбите Съдът счита за уместно да ги разгледа заедно и да постанови едно-единствено решение.
  3. II.ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
  4. Жалбоподателите твърдят, че липсата на какъвто и да е съдебен контрол по отношение на постановленията, с които им се налагат административни глоби, придружени с отнемане на точки от контролния талон към свидетелствата им за правоуправление на МПС, какъвто е случаят при делата Гьошев, Пейчева, Ташев и Миланов, представлява нарушение на правата им по член 6 § 1 от Конвенцията. Жалбоподателите твърдят, че не са имали възможност делата им да бъдат разгледани справедливо от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По делото Пейчева жалбоподателката твърди още, че е налице незачитане на презумпцията за невиноност, гарантирана от член 6 § 2. Съдът счита, че тези твърдения трябва да се разглеждат в светлината на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимите си към случаите части гласи:

“1.  Всяко лице при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона (…).“

  1. Правителството оспорва това твърдение.
  2. A.Допустимост
  3. Чл. 35 § 3 б) от Конвенцията
  4. На първо място Правителството счита, че жалбоподателите не понасят „значителна вреда“, както е предвидено в чл. 35 § 3 б) от Конвенцията.
  5. Жалбоподателите оспорват това твърдение.
  6. Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите се отнасят до липсата на възможности за обжалване по съдебен ред, чрез които да могат да оспорят наложените им парични глоби в размер до 50 лв.(приблизително 25 евро) всяка. В това отношение той отбелязва, че доказателствата по случаите не са достатъчни, за да се установи, че наложените наказания са имали, при конкретно разглежданите обстоятелства, значими последствия за личното положение на жалбоподателите и припомня постоянната си съдебна практика, според която фактът, че даден жалбоподател смята, че решението по неговата жалба е принципен въпрос, не е достатъчен в тази връзка (вж. Korolev c. Russie (решение), №. 25551/05, 1 юли 2010 г. и Fernandez c. France (решение), № 65421/10, 17 януари 2012 г.). Съдът обаче счита, че не е необходимо да се произнася относно съществуването или не на значителна вреда за жалбоподателите доколкото изглежда, че конкретните случаи не съответстват на поне една от двете предпазни клаузи, предвидени в чл. 35 § 3 б), и по-конкретно на тази, която изисква делата да бъдат „надлежно разгледани“ от национален съд (вж. Adrian Mihai Ionescu c. Roumanie (решение), № 36659/04, 1 юни 2010 г., и Giuran c. Roumanie, № 24360/04, § 24, ЕСПЧ 2011 г. (извлечения)). Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите се състоят в осъждане на самото изключване на преразглеждането на случаите им от страна на съдебните органи и в това, че достъпът до съд им е изрично отказан. Съдът отбелязва, че при никакъв друг повод националните съдилища не се произнасят относно твърденията на жалбоподателите (вж. Варадинов, цитирано по-горе, § 25, и Фъртунова срещу България (решение) [комисия], no 34525/08, 29 март 2018 г., §11).
  7. В резултат на това, тъй като не е изпълнено поне едно от условията за допустимост, визирани в чл. 35§ 3 б), Съдът няма да търси наличието на другите две и отхвърля възражението на Правителството, повдигнато в тази връзка.
  8. Качество на жертва на жалбоподателите
  9. Правителството твърди, че жалбоподателите вече нямат качеството на жертви съгласно чл. 34 от Конвенцията като счита, че решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. води до анулирането на решенията на РПУ, както и на съответните производства.
  10. Жалбоподателите считат, че при липса на изрично признаване в решението на Конституционния съд за нарушаване на правата им, които са защитени от Конвенцията и при липсата на обратно действие на това решение, те не са загубили качеството си на жертви съгласно Конвенцията. Те оспорват и твърдението на Правителството, че актовете, издадени от полицията, стават невалидни по силата на същото това решение.
  11. Съдът отбелязва, че въпросът в конкретния случай е дали жалбоподателите губят качеството си на жертви въз основа на решението на Конституционния съд, с което чл. 189 от Закона за движението по пътищата е обявен за противоконституционен. Той припомня, че съгласно съдебната му практика жалбоподател може да загуби качеството си на жертва на нарушение по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, ако националните власти признаят изрично или по същество, а след това поправят това нарушение (вж. наред с много други, Amuur c. France, 25 юни 1996 г., §36, Сборник с решения по същество и допустимост 1996‑III, и Scordino c. Italie (no 1) [ГК], № 36813/97, § 180, ЕСПЧ 2006‑V).
  12. Съдът има възможност да разглежда посоченото от Правителството по цитираното по-горе дело Варадинов средство, и установява, че въпросното решение на Конституционния съд не е в полза на жалбоподателя, че нарушаването на правата му не е признато, въпреки че са защитени от член 6 и че българското законодателство не предоставя възможности за обезщетение (вж. Варадинов, цитирано по-горе, §§ 30-31, както и Фъртунова, цитирано по-горе, § 16). Тъй като решенията, налагащи спорните наказания по делата, постановени съответно на 12 март 2010 г., 27 октомври 2010 г., 25 октомври 2010 г., 27 юли 2010 г. и 11 декември 2009 г. (вж. съответно параграфи 6, 11, 13, 16 и 19 по-горе), тоест в контекста на българското законодателство, разгледано в решението Варадинов, Съдът счита, че не е необходимо да се отклонява от направените заключения в това дело.
  13. Съдът следователно счита, че жалбоподателите все още могат да твърдят, че са жертви по смисъла на чл. 34 от Конвенцията и отхвърля възражението на Правителството.
  14. Изчерпване на вътрешноправните средства за защита
  15. Накрая Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То счита, че жалбоподателите са могли да се обърнат към националните съдилища като подадат молби за възобновяване на съответните производства за налагане на административни наказания въз основа на чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, за да могат съдилищата да констатират нищожността на оспорваните постановления на директора на полицията. Тази нищожност се базира на факта, че чл. 189 от Закона за движението по пътищата е обявен за противоконституционен от Конституционния съд. Ако жалбоподателите бяха получили това признаване, те щяха да могат, според Правителството, да търсят обезщетение за понесени вреди.
  16. Жалбоподателите оспорват това твърдение.
  17. По този въпрос Съдът отбелязва, че твърдяната липса на обжалване по съдебен ред за разглеждане на постановленията на директора на полицията е в същността на оплакванията на жалбоподателите по смисъла на чл. 6.
  18. Следователно е уместно това възражение, повдигнато от Правителството, да бъде присъединено към разглеждането по същество на оплакванията по чл. 6 § 1.
  19. Заключение относно допустимостта
  20. Съдът отбелязва още, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 a) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно те са допустими по отношение на въпроса за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, приложен към разглеждането по същество на тези оплаквания.

Б.  По същество

  1. Жалбоподателите считат, че приложимото законодателство към момента на събитията, което изрично изключва съдебния контрол на законосъобразността на наложените им санкции, създава за тях положения, противоречащи на чл. 6 § 1, който им гарантира правото делата им да бъдат разгледани от съд.
  2. Правителството счита, че процедурите по налагане на разглежданите наказания попадат в обхвата на наказателноправните въпроси и затова те трябва да включват съдебна фаза в съответствие с изискванията на чл. 6 от Конвенцията. То не оспорва факта, че жалбоподателите са били лишени от съдебен контрол и оправдава това положение със състоянието на приложимото законодателство.
  3. От гледна точка на постоянната си съдебна практика Съдът счита, че в конкретните случаи общият характер на нарушената законова разпоредба от жалбоподателите, както и възпиращата и наказателна цел на наложеното наказание, въпреки относително ниската стойност, са достатъчни да покажат, че въпросните нарушения имат наказателен характер по смисъла на чл. 6 от Конвенцията (Öztürk c. Allemagne, 21 февруари 1984 г., §§53‑54, серия A № 73, и Lauko c. Slovaquie, 2 септември 1998 г., §§ 56-58, Сборник с решения по същество и допустимост 1998‑VI, и Варадинов, цитирано по-горе, § 39). Следователно чл. 6 трябва да бъде приложен по настоящите случаи.
  4. По цитираното по-горе дело Варадинов (§§ 41-46) Съдът установява нарушаването на чл. 6 доколкото българското законодателство, във вида, в който е в сила към момента на събитията и до решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г., с което чл. 189 на Закона за движение по пътищата е обявен за противоконституционен, лишава жалбоподателите от възможността съд да провери законосъобразността на решенията, с които им се налагат глоби в размер до 50 лв. Тази констатация включва и невъзможността да се поиска възобновяване на производствата относно налагането на административни наказания, основаващи се на чл. 70 от Закона за административните нарушения и наказания, за да се установи нищожността на спорните решения на директора на районната полиция вследствие на решението на Конституционния съд от 1 март 2012 г. (вж. Варадинов, цитирано по-горе, § 43).
  5. 45. Съдът не намира причина да промени възприетия подход в конкретните случаи, като спорните наказания са наложени на жалбоподателите съответно на 12 март 2010 г., 27 октомври 2010 г., 25 октомври 2010 г., 27 юли 2010 г. и 11 декември 2009 г. (съответно параграфи 6, 11, 13, 16 и 19 по-горе), съгласно състоянието на българското законодателство, което е обявено за несъвместимо с чл. 6.
  6. При тези обстоятелства Съдът счита, че тъй като жалбоподателите са лишени от възможността да подложат на разглеждане законосъобразността на тези административни наказания, е налице нарушение на правото им делата им да бъдат разгледани от независим и безпристрастен съд.
  7. Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството, основаващо се на неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и приема, че е налице нарушение на чл. 6 §1 спрямо жалбоподателите.

III.  ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

  1. Чл. 41 от Конвенцията гласи,

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

  1. A.Вреди
  2. Г-н Гьошев претендира 16.15 евро имуществени вреди, които твърди, че е понесъл и които отговарят на размера на глобата и банковите разходи за нейното плащане. Освен това той претендира и 1 500 евро за понесени неимуществени вреди. Г-жа Пейчева и г-н Миланов претендират съответно 1 000 евро и 5 000 евро за понесени неимуществени вреди. Г-н Ташев и г-н Русанов нямат никакви претенции в това отношение.
  3. Правителството оспорва претенциите на г-н Гьошев, г-жа Пейчева и г-н Миланов.
  4. По отношение на имуществените вреди, които претендира г-н Гьошев, Съдът не би могъл да спекулира какво би било заключението на националните съдилища относно законосъобразността на наложеното наказание, ако бъде осъществен съдебен контрол. Ето защо Съдът отхвърля иска за обезщетение за твърдените имуществени вреди.
  5. Колкото до неимуществените вреди, като взема предвид обстоятелствата в посочените случаи, Съдът счита, че констатирането на нарушенията представлява достатъчно обезщетение за всички жалбоподатели.

Б.  Разходи и разноски

  1. Г-н Гьошев претендира сумата от 1 300 евро за разходите за консултация и представителство пред Съда, което е подкрепено от доказателствата, както и сумата от 70 лв. (приблизително 35 евро) за разходи за превод. Г-н Миланов претендира сумата от 1 000 лв. (приблизително 500 евро) за направените разходи за консултация и представителство пред Съда, както и сумата от 7.70 лв. (приблизително 4 евро) за пощенски разходи при изпращането на доказателствата.
  2. Г-жа Пейчева, г-н Ташев и г-н Русанов не предявяват искове по отношение на разходите и разноските.
  3. Правителството оспорва претенциите на г-н Гьошев и г-н Миланов.
  4. Относно жалбата на г-н Гьошев, като взима предвид предоставените му документи, Съдът счита за разумна сумата от 1 000 евро за съдебното производство пред него и я присъжда на жалбоподателя. Колкото до жалбата на г-н Миланов, Съдът намира за разумна общата сума от 504 евро, поискана за разходите и разноските по делото пред него и я присъжда на жалбоподателя.

В.  Лихви за забава

  1. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

  1. Решава да обедини жалбите;
  1. Присъединява към разглеждането по същество възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, повдигнато от Правителството, и го отхвърля;
  1. Обявява жалбите за допустими;
  1. Приема, че е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията;
  1. Приема, че установяването на нарушение само по себе си е достатъчно справедливо обезщетение за понесените от жалбоподателите нематериални вреди;
  1. Приема
  2. a)че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя по делото Гьошев, в срок от три месеца, следната сума, която се изчислява в български лева по курса, валиден към датата на плащането: 1 000евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски;

б)  че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя по делото Миланов, в срок от три месеца, следната сума, която се изчислява в български лева по курса, валиден към датата на плащането: 504 евро (петстотин и четири евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя за разходи и разноски;

в)  че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;

  1. Отхвърля останалата част от исковете за справедливо обезщетение.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Жалба № Дата на подаване Име на жалбоподателя

Дата на раждане

Местожителство

Представител
1. 46257/11 29.04.2011 г.
2. 59267/11 17.08.2011 г.
3. 59789/11 01.09.2011 г.
4. 66350/11 12.09.2011 г.
5. 74169/11 17.11.2011 г.

Свалете текста на решението от тук: word-icon

Европейски съд по правата на човекаX ЕКПЧX ЕКЗПЧОСX справедлив съдебен процес