Решение № 5 от 21 март 1996 г. на Конституционния съд по к.д. № 4/96 г.

      Коментарите са изключени за Решение № 5 от 21 март 1996 г. на Конституционния съд по к.д. № 4/96 г.

Решение № 5
от 21 март 1996 г. по к.д. № 4/96 г.
относно искане за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл.28, ал.1 и чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите
(Обн., ДВ, бр.31 от 12 април 1996 г.)

Свалете пълния текст на решението от тук: word-icon

Делото е образувано на 14 март 1996 г. по искане на 52 народни представители. С искането се предлага да се обявят за противоконституционни разпоредбите на чл.28, ал.1 и чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ).

  1. По чл.28, ал.1 ЗПКМ

Разпоредбата на чл.28, ал.1 е създадена с първоначалния Закон за паметниците на културата и музеите (ДВ, бр.29 от 11 април 1969 г.) и има следното съдържание: „Прехвърляне, замяна и дарение на недвижими паметници на културата между граждани се извършва със съгласие на Националния институт – за паметници от световно и национално значение, и на изпълнителния комитет на съответния окръжен народен съвет – за останалите паметници“. Този текст е изменян и допълван три пъти – ДВ, бр.45 от 1989 г., ДВ, бр.10 от 1990 г. и ДВ, бр.112 от 1995 г. В последната редакция чл.28, ал.1 се изменя така: „28. Покупка, продажба, замяна и дарение на недвижими паметници на културата между собственици и физически или юридически лица се извършва със съгласие на Националния институт за паметниците на културата за паметници от световно и национално значение, и на съответния общински съвет за останалите паметници.“ Основното съдържание на текста е от времето, когато тоталитарната държава с планова и дирижирана от държавата икономика се намесваше в оборота между граждани. С последната промяна се разширява неговото приложно поле и „между собственици и физически или юридически лица“.

Член 28, ал.1 ЗПКМ противоречи на разпоредбите на чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията на Република България. Ограничаването на едно от основните правомощия на собственика – да се разпорежда със своето право на собственост, е по същество намаляване обема на това право. Разпоредбите на чл.17, ал.1 и 3 от Конституцията са в глава първа на основния закон – „Основни начала“. Те издигат във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност и са гаранция, че правото на собственост се защитава от закона, и че частната собственост е неприкосновена. Съгласно тези начала собственикът – физическо лице, не може да бъде ограничаван в правото му да се разпорежда със своя имот по начин и при условия, каквито той намери за добре. При условията на пазарна икономика и гражданско общество, регламентирани и гарантирани от Конституцията, държавата в лицето на свои институции или общините не могат да се намесват в гражданския оборот и да диктуват условията на една сделка, включително и това с кого тя да бъде сключена. С даването на такива правомощия на НИПК или общините държавата фактически противоконституционно се намесва в неприкосновеността на частната собственост, включително и в правото на даден гражданин свободно да се разпорежда със свой недвижим имот, преставляващ паметник на културата, дори и в полза на най-близките си роднини. Неоснователен е аргументът, че с тази намеса държавата спомага за опазване и съхраняване на паметниците на културата, каквото задължение, разбира се, тя има. И собственикът, и приобретателят могат да бъдат добри или лоши стопани. Нито Националният институт за паметниците на културата, нито общините могат да знаят и да предвидят, дали един приобритател на паметник на културата ще бъде по-добър стопанин от друг.

В атакувания текст не са посочени критериите, които ще бъдат определящи при преценката на овластената да дава разрешение институция – НИПК или общините при прехвърляне на собствеността от граждани на трети физически или юридически лица на защитените от закона паметници на културата. Фактически в текста на чл.28, ал.1 ЗПКМ не е уредено за какво точно ще се дава разрешение при прехвърляне на тези имоти – дали за личността, респ. за качествата на приобретателя, дали за продажната цена при покупко-продажби, дали за някои допълнителни клаузи при съответните прехвърлителни сделки. Няма спор, че по силата на нашата Конституция – чл.23, изр. 2 и вътрешното право, както и по Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа, ратифицирана от Република България, държавата е длъжна да се грижи и да предприема мерки за осъществяване на защита и контрол за опазване на историческото, националното и архитектурното наследство. Това обаче не означава, че може да се ограничава правото на разпореждане на собственика.

  1. По чл. 30 ЗПКМ

Текстът на чл.30 ЗПКМ е създаден с първоначалния Закон за паметниците на културата и музеите (ДВ, бр.29 от 11 април 1969 г.) и има следното съдържание: „Недвижими паметници на културата, собственост на граждани, ако имат голяма стойност за нашето историческо и културно развитие, могат да бъдат отчуждавани за държавна и обществена нужда. Отчуждаването става по предложение на Комитета за изкуство и култура по установения ред за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда“. Тази разпоредба е изменена с параграф 18 от Закона за изменение и допълнение на Закона за паметниците на културата и музеите (ЗИДЗПКМ) (ДВ, бр.112 от 27 декември 1995 г). и в настоящия текст чл.30 има следното съдържание: „30. Недвижими паметници на културата, собственост на физически или юридически лица, ако имат голяма стойност като исторически паметници или голямо значение за националното културно развитие, могат да бъдат отчуждавани. Отчуждаването става по предложение на министъра на културата по установения ред за отчуждаване на имоти за държавни и обществени нужди.“

Разпоредбата на чл.30 ЗПКМ както в първоначалния му текст, така и с изменението от 27 декември 1995 г., е в нарушение и противоречи на разпоредбата на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България, т.е. нормата е противоконституционна.

Първото съображение за това е, че конституционният законодател допуска принудително отчуждаване на частна собственост само за държавни и общински нужди. Никъде в Конституцията не е регламентирано и следователно не е позволено принудително отчуждаване на частна собственост за обществени нужди. Приемане на противното от страна на парламента с текста на чл.30 ЗПКМ по същество представлява допълване на конституционен текст (чл.17,ал.5), което е недопустимо. Очевидно е, че предвидената в този текст възможност за принудително отчуждаване на един паметник на културата, собственост на физически или юридически лица, за обществени нужди е извън дадената конституционна възможност за отчуждаване. Разпоредбата на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България не може да бъде нарушавана и приложното й поле разширявано със закон или с ратификация на една конвенция. Оттук следва категоричния извод, че принудително отчуждаване на частна собственост може да стане само за държавни и общински нужди, и то при наличието на две условия: тези нужди да не могат да бъдат задоволени по друг начин и собствениците да бъдат предварително и равностойно обезщетени – чл.17, ал.5 от основния закон. Тези две условия липсват в Закона за паметниците на културата и музеите.

Позоваването на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа – чл.4, ратифицирана от Република България през 1991 г., в подкрепа на тезата, че разпоредбата на чл.30 ЗПКМ е конституционосъобразна, е неправилно. На първо място, за да попадне в обхвата на тази конвенция като историческа ценност, даден обект трябва да има историческо за Европа значение. В преамбюла на конвенцията е посочена необходимостта за постигане на по-голямо единство между членовете на Съвета на Европа с оглед съхраняване и реализиране на идеалите и принципите, които са тяхно общо наследство. Признава се също така, че „архитектурното наследство представлява незаменим израз на богатството и разнообразието на културното наследство на Европа, неоценимо свидетелство за нашето минало и общо благо за всички европейци“. Оттук следва изводът, че конвенцията не би могла да се прилага за една историческа само за дадена нация или държава ценност. По-същественото обаче е друго – действително чл.4, ал.2, буква „д“ от конвенцията допуска възможността да бъде експроприирано защитавано от конвенцията имущество, но само тогава, когато с това се предотвратява обезобразяването, рушенето или разрушаването на защитените имущества. Разпоредбата на чл.30 ЗПКМ не внася такива уточнения, а говори изобщо за отчуждаване на собственост на физически или юридически лица, което е не само противоконституционно, но е и недопустимо според самата конвенция. Защитниците на обратната теза не интерпретират правилно цитираната конвенция, защото духът и текстът на същата са изцяло в подкрепа на приетото от Конституционния съд.

Разбира се, съгласно разпоредбата на чл.54, ал.1 от Конституцията на Република България всеки български гражданин има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности и то е признато, защитено и се гарантира от закона, но това право не може да се осъществява в нарушение на основни начала на Конституцията – правото на защитената от закона частна собственост и нейната неприкосновеност.

По тези съображения Конституционният съд на основание чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията

Р Е Ш И:

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.28, ал.1 от Закона за паметниците на културата и музеите (ДВ, бр.29 от 1969 г., изм. и доп. ДВ, бр.45 от 1989 г., ДВ, бр.10 от 1990 г. и ДВ, бр.112 от 1995 г.).

Обявява за противоконституционна разпоредбата на чл.30 от Закона за паметниците на културата и музеите (ДВ, бр.29 от 1969 г.; изм. и доп. ДВ, бр.112 от 1995 г.).

Свалете пълния текст на решението от тук: word-icon

X Конституционен съдX право на собственостX частна собственостX Конвенция за защита на архитектурното наследство на Европа Конвенция за правата на детето