Дейността на разследващите органи и съда в контекста на правото на равно третиране и защитата от дискриминация

      Коментарите са изключени за Дейността на разследващите органи и съда в контекста на правото на равно третиране и защитата от дискриминация

ДЕЙНОСТТА НА РАЗСЛЕДВАЩИТЕ ОРГАНИ И СЪДА В КОНТЕКСТА НА ПРАВОТО НА РАВНО ТРЕТИРАНЕ И ЗАЩИТАТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ

* обновена и допълнена, 2018 г.

Свалете текста от тук: word-icon

За да се даде отговор на въпроса за съотношението между дейността на разследващите органи и съда – от една страна, и от друга страна – правото на равно третиране и произтичащата от него защита от дискриминация, следва на първо място да се отговори какво само по себе си представлява правото на равно третиране, а оттам и да се разкрият елементите на защитата от дискриминация, които са необходими, за да бъде гарантирано това основно човешко право.

В исторически план следва да се посочи, че правото на равно третиране е трудно възприето и също така трудно утвърдено от международната общност. По време на Парижката мирна конференция, състояла се през 1919 г. непосредствено след края на Първата световна война, японската делегация настойчиво се бори за включването на принципа за расовото равенство в подготвяния Пакт на Обществото на народите. Въпреки че 11 от всичките 17 членове на комисията, назначена за изготвянето на окончателния проект на пакта, гласуват в подкрепа на японското предложение, президентът на Съединените американски щати, в качеството си на председател на комисията, внезапно заявява, че предложението не се приема и в крайна сметка тази клауза не попада в разпоредбите на Пакта.

Едва след ужаса на Втората световна война – период от историята, който може би най-ярко илюстрира до какво могат да доведат нетолерантността и ксенофобията, принципът за равенството на хората е окончателно възприет в международното публично право. Първата стъпка е направена още преди края на войната посредством подписването на Устава на Организацията на обединените нации (уставът е подписан на 26 юни 1945 г. или приблизително месец преди бомбардировките над Хирошима и Нагасаки). Съгласно чл. 1 от Устава една от основните цели на Организацията е да насърчава зачитането на правата на човека и основните свободи за всички без разлика на раса, пол, език или вероизповедание. В чл. 1 от приетата на 10 декември 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека е формулиран принципът за равенство, а в чл. 2 е изведено и правото на равно третиране. Съгласно чл. 1 „всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“. Член 2 гласи: „Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение. Освен това няма да се допускат никакви различия, основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи, без оглед на това, дали тази страна или територия е независима, под попечителство, несамоуправляваща се или подложена на каквото и да е друго ограничение на суверенитета. Правото на равно третиране и произтичащото от него право на защита от дискриминация са признати и в редица други международноправни актове като Международния пакт за граждански и политически права[1], Международния пакт за икономически, социални и културни права[2], Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация спрямо жените, Конвенцията за правата на детето[3], Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи[4] и т.н.

Разбира се, правото на равно третиране не трябва да се разбира в смисъл, че изключва каквито и да било разлики в третирането. Напротив, в някои случаи именно, за да бъде реализиран на практика принципът за равенство на физическите лица, трябва да е налице различно третиране. Неслучайно в своето станало вече историческо решение от 1968 г. по делото, касаещо някои аспекти на законодателството относно употребата на езици в образователната система на Белгия[5], Европейският съд по правата на човека посочва, че компетентните национални органи често са поставени пред ситуации и проблеми, които поради фактическите различия между тях се нуждаят от различни законови разрешения. Европейският съд по правата на човека допълва, че определени юридически неравенства са създадени именно с цел да коригират съществуващи фактически неравенства. На тази основа е направен изводът, че принципът за равенство бива нарушаван единствено и само в случаите, когато разликата в третирането няма обективно и разумно оправдание. Наличието на такова оправдание трябва да бъде оценявано във връзка с целта и ефектите на предприетата мярка с оглед принципите, които преобладават в демократичните общества. Относно обективното оправдаване на разликата в третирането не само трябва да се установи, че тя преследва законосъобразна цел, но и че е налице определена степен на пропорционалност между преследваната цел и предприетите мерки. Европейският съд по правата на човека посочва, че държавите – страни по Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи разполагат с известна свобода на действие, за да определят до каква степен фактическите различия оправдават неравенството в третирането[6]. Въпреки това в тежест на съответната държава е да изложи в производството пред Съда значими аргументи относно съществуващите разлики в третирането[7]. По-нататък в своята практика Европейският съд по правата на човека доразвива този принцип, като в решението си по делото Тлименос срещу Гърция[8] посочва, че  правото на индивида да не бъде дискриминиран при упражняването на гарантираните му от Конвенцията права се нарушава, не само когато държавите третират по различен начин лица в аналогично положение без да посочват обективно и разумно оправдание за това, но и когато държавите, без обективно и разумно оправдание, не се отнасят различно към лица, чието положение значително се различава. На тази основа в друго свое решение Европейският съд по правата на човека установява, че в някои случаи непредприемането на мерки, насочени към заличаване на фактическото неравенство, също представлява нарушение на забраната за дискриминация при упражняването на гарантираните от Конвенцията права[9]. Тези разбирания понастоящем са станали част от константната практика на Съда в Страсбург и често служат като отправна точка за тълкуването на разпоредбите на антидискриминационното законодателство.

От правото на равно третиране произтича правото на защита от дискриминация. Що се отнася до понятието „дискриминация“, вероятно неговата най-кратка дефиниция от гледна точка на правната наука би гласяла следното: дискриминацията е общественоопасно и противоправно деяние, което накърнява правото на равно третиране и поне още едно право или законен интерес. Защо казваме, че чрез извършването на дискриминация се накърнява освен правото на равно третиране, но и поне още едно право или законен интерес? Това е така поради самата същност на правото на равно третиране и неговата взаимообвързаност с останалите субективни права – на практика то представлява правото на физическите лица да се ползват наравно от всички останали права, респ. то от една страна е израз на принципа за равенството пред закона, но на следващо място има и още един, едва ли не метаюридически аспект, а именно – равенството във възможностите за участие в обществения живот (вж. чл. 2, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр.). Тук трябва да се направи едно уточнение, а именно, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, за да се установи нарушение на забраната за дискриминация, респ. нарушение на чл. 14 от Конвенцията, не е необходимо да се установи и нарушение на правото, при упражняването на което е нарушен принципът за равенство[10]. Не можем да не се съгласим с това разбиране дотолкова, доколкото за целите на всички производства за защита от дискриминация действително не е необходимо да се установява нарушение и на самото материално право, при реализирането на което се твърди извършването на дискриминация. При все това нашето виждане е, че щом се установи нарушение на принципа за равенство, то това означава, че и съответното материално право също е накърнено.

Нашата страна е поела редица международноправни задължения за гарантирането на правото на равно третиране на физическите лица и за недопускането на дискриминация. Двата взаимодопълващи се метода, чрез които може да бъде утвърдено правото на равно третиране на физическите лица, се изразяват в превантивната и защитната функция на държавата по отношение на прояви, които потенциално могат да застрашат или да накърнят въпросното основно човешко право. Превантивната функция, вкл. предприемането на позитивни мерки с цел заличаване на фактическото неравенство и изравняване на възможностите на всички социални групи за участие в обществения живот, се осъществява от законодателя и от органите на изпълнителната власт. Комисията за защита от дискриминация от своя страна осъществява контрол по прилагането и спазването на антидискриминационното законодателство. Успоредно с това гражданските и административните съдилища са компетентни да се произнасят по искове и жалби, в които се съдържат оплаквания за осъществена дискриминация. Що се отнася до самата дискриминация, разгледана преди всичко като едно социално явление, следва да се посочи, че с оглед степента на обществена опасност някои нейни проявни форми са въздигнати в престъпления съгласно действащото в Република България законодателство. В този смисъл предметът на настоящото изложение е насочен най-вече към защитната функция, която се осъществява от съдебната власт чрез средствата на наказателното право, а превенцията в нейния индивидуален и общ аспект ще бъде разгледана единствено като една от целите на наказанието.

Защитата от дискриминация, възприета освен като субективно право, но и като едно конституционноправно и международноправно задължение за държавата, се осъществява от една страна чрез въвеждането и практическото реализиране на ефективни механизми, които позволяват да бъдат разкрити и наказани нарушителите на правото на равно третиране и същевременно да бъдат компенсирани засегнатите лица за претърпените от тях материални и нематериални вреди (чл. 8 от Всеобщата декларация за правата на човека). На следващо място ефективната защита от дискриминация добива самостоятелно значение тогава, когато става въпрос за гарантиране на равенството пред закона на физическите лица във връзка с привличането им към и реализирането на тяхната наказателна отговорност за извършени от тях деяния с престъпен характер. Може би една от най-важните предпоставки за гарантирането на правото на еднаква защита срещу каквато и да е дискриминация, така както това право е описано в чл. 7 от Всеобщата декларация за правата на човека, както и изобщо защитата на което и да било друго субективно право, се явява реализирането на правото на справедлив съдебен процес. Неслучайно това право е регламентирано и във Всеобщата декларация за правата на човека (чл. 10), и в Международния пакт за граждански и политически права (чл. 14 и чл. 15), и в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (чл. 6). Правото на справедлив съдебен процес кореспондира със задължението на държавата да осигури достъп без каквато и да е дискриминация на всяко едно лице под нейна юрисдикция до независими и безпристрастни органи, които да разгледат съответното дело в разумен срок. Освен това от спецификите на реализирането на правото на справедлив съдебен процес в рамките на наказателните производства произтичат редица допълнителни задължения за държавата като например да приложи презумпцията за невинност (чл. 31, ал. 3 от КРБ и чл. 16 от НПК), да осигури възможност на пострадалите лица да участват в наказателното производство, да гарантира правото на защита така, както същото е описано в чл. 30, ал. 4 от КРБ и чл. 15 от НПК, да гарантира спазването на принципа за публичност  и т.н.

Както се вижда и от представените по-нататък примери от практиката на Европейския съд по правата на човека, всяко нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, всяко нарушаване на т. нар. процесуални аспекти на правото на живот по чл. 2 и забраната за изтезания и допускане на нечовешко или унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията, биха могли да се разгледат и като нарушения на принципа за равенство пред закона, а оттам при наличието на допълнителни факти – да се приемат и за форма на дискриминация, извършена от страна на държавата в лицето на нейните компетентни органи.

Първият пример, на който ще се спрем, обаче е от практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. Това е съобщение № 4/1991 г. – Л.К. с/у Холандия[11]. Подателят на съобщението е от марокански произход. Лицето посетило общинско жилище в Утрехт с цел да го наеме. По време на посещението и след това в присъствието на представител на общината около 20 души се събрали пред жилището, заявявайки, че не желаят повече чужденци, че вече не се чувстват сигурни дори на собствената си улица, тъй като постоянно се размахват ножове от чужденците, и заплашили, че ще подпалят къщата и ще изпочупят колата на имигранта. При следващото посещение на мароканеца случката се повторила, след което в общината била представена петиция от 28 жители на квартала против неговото настаняване. Мароканецът подал жалба в полицията, като твърдял, че е жертва на расова дискриминация съгласно чл. 137 от действащия в страната Наказателен кодекс. В своите отговори до Комитета държавата с някои дребни забележки не отрича фактическата обстановка. В полицейския доклад по случая било записано, че са разпитани 17 от общо 28-те лица, подписали декларацията. В определен момент наблюдаващият прокурор съобщил на адвоката на мароканеца, че случаят не е регистриран като криминален, тъй като не било сигурно дали е извършено престъпно деяние. Подателят на съобщението оспорил това заключение пред по-горестоящия прокурор, който 15 месеца след това не извършил нито едно действие. Едва след като адвокатът на мароканеца заявил, че ще заведе граждански иск срещу бездействието на прокурора, делото било внесено в съда. Мнението, изразено от прокурора пред съда, било, че подаденото оплакване e неоснователно и делото трябва да бъде прекратено. Разследващите органи и съдът разгледали случая единствено с оглед подадената петиция, но не и във връзка с останалата част от фактическата обстановка. Съдът отхвърлил оплакването на имигранта с мотива, че петицията не била с умишлено написано обидно съдържание и че същата не представлява акт, подбуждащ към расова дискриминация. В своето заключение Комитетът на ООН установява, че забележките и заплахите, отправени срещу мароканеца, представляват подбуждане към дискриминация и действия на насилие срещу лица с друг цвят на кожата и етническа принадлежност, което от своя страна представлява нарушение на чл. 4 от Конвенцията за премахване на всички форми на расова дискриминация. На следващо място Комитетът посочва, че създаването на законодателство, което забранява различните форми на дискриминация, вкл. и създаването на престъпни състави за някои форми на расова дискриминация, не означава само по себе си, че държавата е изпълнила своите международноправни задължения във връзка със защитата от дискриминация. Изхождайки от това разбиране, Комитетът установява, че е налице нарушение и на чл. 6 от Конвенцията, тъй като в конкретния случай разследването е било непълно, в следствие на което полицейските и съдебните производства не са били в състояние да гарантират на подателя на съобщението ефективна защита и обезщетение по смисъла на цитираната разпоредба.

Що се отнася до дейността на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация може да се посочи и неговата Обща препоръка № 31 относно превенцията на расовата дискриминация при администрирането и дейността на правосъдната система в областта на наказателното право[12]. Освен че са преповторени основните принципи, на които трябва да се основава всяко едно наказателно производство, будят интерес и някои пасажи относно конкретни действия, които трябва да бъдат извършени от разследващите органи и съда. Така например по отношение на задържането на чужденец, който е заподозрян в извършването на престъпление, се припомня правото на консулска защита съгласно чл. 36 от Виенската конвенция за консулските отношения, а по отношение задържането на бежанец е посочено правото на контакт с Върховния комисариат по бежанците. Относно мерките за неотклонение и по-специално задържането под стража е наблегнато на задължението на компетентните органи да се съобразяват с правата на задържаните, вкл. и със свободата на религията. Що се отнася до недопускането на дискриминация въз основа на религиозните вярвания и в по-общ смисъл въз основа на убежденията на физическите лица, могат да се посочат и две дела на Европейския съд по правата на човека, които визират положението на лишени от свобода и по-специално техния хранителен режим: единият е будист[13], а другият – вегетарианец[14]. В общата препоръка на Комитета на ООН е обърнато внимание и на презумпцията за невинност. Отчетено е, че изказванията в публичното и медийното пространство, направени от представители на държавната власт относно вината на обвиняемите преди произнасяне на присъда от компетентния съд, са строго забранени, още повече ако същите съдържат и информация за расата, етноса или друга характеристика, присъща на личността на заподозрения, респ. обвиняемия или подсъдимия. Все пак трябва да се има предвид по аргумент от противното, че, ако в информацията или изказването не се прави преценка относно вината на заподозрените лица няма пречка и преди влизането в сила на присъдата да се посочват характеристики, свързани с личността на заподозрените, обвиняемите или подсъдимите, вкл. и тяхното гражданство, народност или етнически произход. Това би било и в унисон с друго основно право на човека, а именно – свободния достъп до информация, който съгласно практиката и на ЕСПЧ, е един от същностните принципи за всяко едно демократично общество[15].

По отношение на формулираните в чл. 10 от ЕКЗПЧОС право на достъп до информация и кореспондиращата му свобода на изразяване на мнение, следва да се посочи, че в дейността на правозащитните органи често се поставя въпросът за съотношението между свободата на словото – от една страна, и от друга страна – правото на равно третиране и  достойнството на лицата, които считат себе си за засегнати от съответното изказване. Този въпрос, разбира се, е свързан и с някои престъпления като например деянията по чл. 162, ал. 1 и чл. 164, ал. 1 от НК. Обидата по чл. 146 от НК и клеветата по чл. 147 от НК също биха могли да се посочат, като се има предвид задължението на съда по чл. 54 от НК да вземе предвид подбудите за извършване на деянието във връзка с индивидуализирането на наказателната отговорност. В настоящото изложение не би могло да се изследват в детайли различните аспекти на съотношението между свободата на словото и защитата от дискриминация, но е важно да се отбележи, разбира се, че преценката се прави винаги с оглед конкретиката на случая. Така например различни стандарти се приемат в зависимост от това дали словото произхожда от представител на властта или е насочено срещу него[16], дали е част от политическо говорене[17] и т.н. Отчита се и контекстът, в който са изказани или написани думите[18]. В рамките на делата Хендисайд с/у Обединеното Кралство[19] и Лингенс с/у Австрия[20] Европейският съд по правата на човека ясно посочва, че в демократичното общество от свободата на словото се ползват не само идеите или информацията с благоприятен прием или тези, които са безразлични на публиката, но и тези, които могат да засегнат, обидят или шокират държавата, част от населението или група хора. Съдът посочва, че това разбиране е отдавна установено според изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които обществото на практика не би могло да се нарече демократично. Ето защо при всяко ограничаване на свободата на словото трябва да се спазват стриктно изискванията за пропорционалност. Сложността при прилагането на тези принципи в практиката на компетентните органи ясно проличава в делото Йерсилд с/у Дания[21], където Голямата камара на Съда по правата на човека се разделя на две по отношение на въпроса дали е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Що се отнася до т. нар. „слово на омраза“ би могла да се посочи и  Препоръка R (97) 20 на Комитета на министрите на държавите – членки на Съвета на Европа. Съгласно тази препоръка понятието „реч на омразата“ следва да се разбира като термин, който обхваща всички изразни форми, разпространяващи, подбуждащи към, улесняващи или оправдаващи расовата ненавист, ксенофобията и антисемитизма или други форми на ненавист, основани на нетолерантност, вкл. нетолерантност, афиширана като агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност към малцинства, преселници и хора с имигрантски произход.

Относно въпроса за статута на жертва на словото на омраза може да се посочи съобщение № 30/2003 г., което е подадено до Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация[22] от неправителствени организации на лица от еврейски произход, живущи в Норвегия. Случаят касае провеждането на марш в памет на нацисткия водач Рудолф Хес, както и изказванията на лидера на групата, организирала марша. Комитетът е установил нарушение на чл. 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, тъй като визираните в съобщението изказвания са съдържали идеи за расово превъзходство и омраза. Установил е нарушение и на чл. 6, тъй като образуваното наказателно производство е приключило с решение на Върховния съд, с което лидерът на групата е обявен за невинен. В конкретния случай относно изискванията за допустимост на съобщението по чл. 14 от Конвенцията държавата е възразила, че е следвало да се установи по отношение на всеки един член на неправителствените организации дали е жертва на посочените изказвания. Комитетът не е приел това възражение с аргумента, че в противен случай би се обезсмислил текстът на цитираната норма, съгласно който групи лица също биха могли да подават съобщения. Разбира се, по отношение на наказателните производства въпросът за статута на жертва стои по различен начин, но все пак трябва да се има предвид, че с оглед конкретиката на случая потенциална жертва би било всяко едно лице, принадлежащо към обществената група, спрямо която е насочено враждебното слово. В това отношение с оглед актуалната обстановка в Република България следва да се прави разграничение между изказвания, визиращи нелегални имигранти, и такива, насочени спрямо бежанци или лица, кандидатстващи за получаване на статут на бежанец – това в крайна сметка са отделни обществени групи. Също така трябва да се държи сметка дали изказването визира някои членове на тези групи или е генерализирано по отношение на цялата група[23] – докато в първия случай такава реч би следвало в значително по-голяма степен да се ползва от свободата на словото, то във втория трябва да се приложи по-стриктен подход относно преценката дали речта не попада в обхвата на изключенията по чл. 10, пар. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Приключваме с анализа на съотношението между свободата на словото и защитата от дискриминация, за да обърнем внимание на един аспект от дейността на разследващите органи, който е описан и във вече цитираното съобщение № 4/1991 г. от практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. Всъщност липсата на разследване, некачественото разследване и въобще всеки един по-съществен порок в досъдебната и съдебната фаза, който е довел до неосъждането на извършител на престъпление с дискриминационен елемент, би могло на първо място да се възприеме като неизпълнение на разпоредби от международноправни актове, по които Република България е страна, но на следващо място с оглед конкретиката на случая може да се възприеме и като дискриминация от страна на държавните органи било спрямо жертвите на престъпното деяние, било спрямо самия извършител на престъплението. Този извод може да се направи при разглеждането на практиката на Европейския съд по правата на човека и Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация.

Първите два примера, които ще представим от практиката на Съда в Страсбург, са делата Великова с/у България[24] и Ангелова с/у България[25], които касаят случаи на твърдяно полицейско насилие спрямо лица от ромския етнос.

Тук трябва да се направи уточнението, че по отношение на задължението на държавата да не допуска нарушения на чл. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, а именно – да не нарушава правото на живот, Европейският съд по правата на човека в своята практика прави разграничение между т. нар. материален и процесуален аспект на това задължение. Материалният аспект включва два взаимодопълващи се елемента, първият от които се изразява в задължението на държавата да не отнема човешки животи освен в изрично предвидените изключения (като например прилагането на смъртна присъда, предвидена като наказание в законодателството[26], или например прилагането на „абсолютно необходима“ сила от страна на органите на реда във връзка с предотвратяването на деяния, застрашаващи човешки животи[27]). Вторият елемент на т. нар. материален аспект се изразява в задължението на държавата да извърши всичко, което се е изисквало от нея според обстоятелствата на всеки конкретен случай, така че да не бъде подложен животът на съответното лице на допълнителен риск, който би могъл да бъде избегнат[28]. Процесуалният аспект от своя страна се изразява в задължението на държавата да извърши безпристрастно, обективно и навременно разследване на всяко едно отнемане на живот[29]. Същото разбиране се прилага и относно чл. 3 от Конвенцията[30].

В случая по делото Великова с/у България лице, което е било арестувано във връзка с кражба на добитък, починало, след като прекарало около 12 часа в полицейското управление. В рамките на извършеното разследване се установило, че смъртта е причинена от множество вътрешни кръвоизливи и остра кръвозагуба вследствие на умишлено нанесен побой, но не се установило къде и от кого е нанесен побоя – дали в полицейското управление или извън него и дали от полицейски служители или от собствениците на откраднатия добитък. В своето решение Съдът по правата на човека констатирал нарушение и на двата аспекта на правото на живот, така както същото е формулирано в чл. 2 на Конвенцията. За да установи нарушение на материалния аспект на правото на живот, на първо място Съдът изходил от принципното положение, че когато процесните събития са изцяло или отчасти изключително достояние на властите, както в случаите на лица под техен контрол при задържане, възникват силни фактически презумпции относно травми и смърт, предизвикани по време на задържането. На следващо място, изхождайки от представените му доказателства, Съдът констатирал, че починалият е консумирал известно количество алкохол преди задържането си, но в компанията на други лица, като по време на устната си комуникация с тях и със служителите на реда не се е оплакал от никакво страдание, а и никой не бил докладвал за констатираните в последствие сериозни травми. По-нататък Съдът е отчел заключенията на съдебномедицинския експерт, според който  фаталните увреждания са били резултат от действието на предмет или предмети с тясна ограничена повърхност, продълговати, с ширина около 2 сантиметра, както и от действието на удари с или върху тъп, твърд предмет, поради което отхвърлил тезата на държавата, че причината за смъртта на лицето е падането му на земята поради алкохолно опиянение. Относно твърдението за липса на адекватно разследване Съдът е отбелязал следните обстоятелства, които са му дали основание да приеме, че държавата не е изпълнила това свое задължение: 1) разследването е започнало своевременно, но нито във връзка с назначаването на аутопсията в часовете след констатирането на смъртта, нито пък в последствие е поискано от медицинските експерти да се произнесат относно времето на настъпването на смъртта; 2) не е направен опит да се идентифицират членовете на медицинския екип, които според твърденията на полицейските служители са посетили два пъти полицейското управление по време на задържането на починалия; 3) не са били разпитани както единият от полицейските служители, арестували починалото лице, така и други свидетели, които съгласно събраните материали биха могли да дадат показания относно причините за настъпването на смъртта. Съдът по правата на човека е установил и нарушение на чл. 13 от Конвенцията, доколкото неефективното разследване е преградило пътя към всяко друго евентуално средство за защита, вкл. и евентуалното самостоятелно гражданско производство, което би могло да бъде образувано въз основа на граждански иск за присъждането на обезщетение за претърпени вреди. Относно твърдението за наличие на дискриминация по признак „етническа принадлежност“ Съдът не е констатирал нарушение на чл. 14 от Конвенцията, като се е позовал на приетия към въпросния момент стандарт относно доказването, а именно – „доказване по несъмнен начин“. В тази връзка Съдът е посочил, че не се установява по безспорен начин убийството и липсата на адекватно следствие да са мотивирани от расови предразсъдъци.

Сходно е оплакването и по делото Ангелова с/у България – случаят касае смъртта на лице от ромски произход, която е настъпила след задържане на лицето в полицейско управление. Позовавайки се отново на силните фактически презумпции, които се прилагат относно настъпването на травми и смърт по време на задържане, в съответствие с постоянната си практика относно нарушения на чл. 2 от Конвенцията Европейският съд по правата на човека е прехвърлил тежестта на доказване върху държавата. Както българското правителство в рамките на производството пред Съда, така и разследващите органи по време на досъдебното производство са се позовали на заключението на втората медицинска експертиза, според която ударът, причинил смъртта, е нанесен поне 10 часа преди настъпването й, респ. 5 часа преди първия досег на починалия със служители на реда (за сведение първата експертиза заключава, че този период е в рамките на 4-5 часа или казано по-друг начин съвпада с периода, в който лицето е било задържано). Анализирайки констатираните от разследващите органи факти, Съдът по правата на човека обаче изразил съмнение, че действително лицето е получило сериозна черепна травма, след което е посетило заведение, където се е почерпило с алкохол в компанията на приятели, а след това решило и да открадне автомобилни части, като в крайна сметка е било способно да тича по време на задържането му. Това според Съда не звучи правдоподобно дори и при отчитането на т. нар. „светъл период“, характерен за развитието на епидуралния хематом, който е посочен като причина за смъртта. Наред с останалото Съдът се позовава и на експертно становище на датски професор – държавен експерт по съдебна медицина, което е представено от жалбоподателката по време на производството със съдействието на Европейския център за правата на ромите. Това становище не е било оспорено от българското правителство, а в него се съдържа аргументирана критика относно заключенията на българските медицински експерти. Европейският съд по правата на човека е отчел и множеството други травми, нанесени върху тялото на починалия, за които правителството не е дало каквото и да било обяснение. Позовал се е и на окачественото от него като „подозрително“ поведение на полицейските служители: 1) във връзка с влошаването на състоянието на задържаното лице повече от два часа се били забавили да сигнализират в медицинския център за спешна помощ и по-конкретно отчелите влошаването на състоянието полицейски служители са се свързали с техните патрулиращи колеги, които били задържали преди това лицето; те от своя страна са се върнали в полицейското управление, след което са шофирали до болницата и са се върнали, следвани от линейка, вместо такава да бъде извикана директно по телефона; 2) на следващо място полицейските служители са дали неверни показания на единия от лекарите относно промяната в състоянието на лицето; 3) региситърът на полицейското управление за задържани лица е бил подправен, а починалият е бил вписан post factum като лице с неустановена самоличност, въпреки че същият е бил добре известен на задържалите го служители. Тези обстоятелства са дали основание на Съда да констатира нарушение на чл. 2 в неговия материален аспект, а пренебрегването им по време на досъдебното производство, образувано по повод на настъпилата смърт, е счетено и за нарушение на т. нар. материален аспект. Позовавайки се на разбирането, че чл. 5, ал. 1 от Конвенцията съдържа имплицитно изискване всяко едно задържане на лице да бъде регистрирано в съответен регистър, който да съдържа такива обстоятелства като датата, времето и мястото на задържане, името на задържаното лице, основанията за неговото задържане и името на лицето, осъществяващо ареста, Европейският съд по правата на човека е констатирал нарушение и на тази разпоредба от Конвенцията, тъй като е отчел от една страна, че в конкретния случай липсва заповед за задържане, а от друга – самото задържане не е било правилно отразено в полицейския регистър. С аналогични аргументи на тези, приети в рамките на делото Великова с/у България, Съдът е констатирал нарушение и на чл. 13, но е приел, че не е била осъществена дискриминация. Специален интерес представлява особеното мнение на съдия Бонело. В него уважаемият съдия прави преглед на практиката на Европейския съд по правата на човека по повод на твърдения за нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, като посочва, че доказателственият стандарт, възприет от Съда, а именно – доказване по несъмнен начин, в крайна сметка е довел до неустановяване на подобно нарушение в цялата 50-годишна практика на юрисдикцията. В тази връзка съдия Бонело представя следния цитат от решението на Интер-американския съд по правата на човека по делото Веласкес Родригес с/у Хондурас[31]: „Международната закрила на правата на човека не следва да се смесва с наказателното правосъдие. Държавите не се явяват пред Съда като обвиняеми по наказателни дела. Целта на международното право по правата на човека не е да накаже виновните за нарушенията, а да защити пострадалите и да осигури поправяне на вредите, които са резултат от действията на отговорните държави“. Относно тежестта на доказването съдия Бонело се позовава и на практиката на Върховния съд на Съединените американски щати[32], в която е възприето виждането, че, ако ищецът, респ. жалбоподателят, установи наличието на prima facie дискриминация, то в тежест на ответната страна е да убеди Съда в законността и обосноваността на атакуваното действие. Относно тежестта на доказване, тъй като това е проблем, пред който са се сблъскали до момента мнозина юристи – както практици, така и теоретици, може да се посочи следното: на първо място трябва да се направи ясно разграничение между наказателноправните и гражданскоправните аспекти на защитата от дискриминация. В рамките на наказателните производства следва по несъмнен начин да се установи вината на подсъдимия, което по отношение на умишлените престъпления се осъществява наред с останалото и чрез анализиране на интелектуалния и волевия момент на умисъла. По отношение на престъпленията с дискриминационен мотив това означава да се установи от една страна, че в съзнанието на дееца е отразено наличието на характеристика, свързана със защитимите от антидискриминационното законодателство признаци, която е присъща на жертвата или за която се предполага, че е присъща на жертвата (например цвят на кожата, говорим език и т.н.). От друга страна, трябва да се докаже, че именно поради тази характеристика деецът е формирал воля за извършването на деянието. Казано по друг начин, това означава да се установи наличието на пряка причинно-следствена връзка между защитимия от антидискриминационното законодателство признак и съставомерното поведение на дееца[33]. Съгласно специфичния доказателствен стандарт, който се прилага към момента в гражданските и административните производства за защита от дискриминация, развиващи се на територията на Република България[34], напротив, такава причинно-следствена връзка не е необходимо да се установява от ищеца, респ. жалбоподателя. В настоящото изложение няма да се спираме надълго и нашироко върху тежестта на доказване в производствата за защита от дискриминация. Единствено ще посочим, че по същество prima facie дискриминация означава, че в рамките на производството пред компетентния орган са доказани факти, от които може да се направи предположение (презумпция), че е налице дискриминация[35]. От този момент в тежест на ответната страна е да докаже, че не е нарушено правото на равно третиране[36]. Именно и това разбиране влага съдия Бонело в своето особено мнение по делото Ангелова с/у България.

Две години по-късно състав на Първо отделение, а след това и Голямата камара на Европейския съд по правата на човека в решенията си по делото Начова и други с/у България[37] окончателно възприемат този доказателствен стандарт по отношение на оплакванията за дискриминация в случаите на лишаване от живот или нечовешко отнасяне. Това дело е и първият прецедент, в който Съдът установява наличието на нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията. Конкретната фактическа обстановка касае убийството на лице от ромски произход, извършено по време на полицейска акция за задържането му. В своето решение Голямата камара на Съда посочва, че задължението на държавните органи да изследват съществуването на възможна връзка между расистко отношение и насилствено действие е аспект от процесуалното им задължение съгласно член 2 от Конвенцията, но може също така да се разглежда като част от задълженията им на основание член 14 от Конвенцията във връзка с член 2 за осигуряване упражняването на правото на живот без дискриминация. Поради взаимодействието между двете разпоредби тези обстоятелства могат да се разгледат на базата само на едната от двете разпоредби, без отделно изследване на отношението с другата, или да изискват преглед съгласно двете норми. Това е въпрос, който следва да се решава във всеки конкретен случай в зависимост от неговите факти и естеството на направените твърдения. Това, което в рамките на делото Начова и други с/у България е дало основание на Съда да установи нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията, е, че компетентните органи не са разследвали евентуална версия за извършването на убийството по расистки подбуди, въпреки че според Съда е било налице обстоятелство, което би могло да даде основание на разследващите органи да проверят тази хипотеза. Става въпрос за показанията на един от свидетелите, който заявявя, че непосредствено след смъртоносната автоматична стрелба с автомат „Калашников“ въпросният служител е насочил оръжието към него и е крещял: „Мамка ви циганска!“. Тук трябва да се отбележи, че всъщност задължението на компетентните органи да разследват евентуални расистки подбуди при наличието на данни за такъв мотив се изразява единствено в това, че те трябва да проверят въпросната следствена версия, и това задължение по никакъв начин не се отнася до крайния резултат на разследването. Така например в конкретния случай е било напълно възможно да се съберат допълнителни доказателства, въз основа на които да се изключи напълно подобна следствена версия. Разбира се, теоретично би могло да се съберат и доказателства, които да я потвърдят. Именно показанията на свидетеля в съчетание с факта, че полицейският служител е използвал явно прекомерна сила, както и липсата на последващо разследване на евентуалния расистки мотив са дали основание на Европейския съд по правата на човека да констатира нарушение на чл. 14 във връзка с процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията.

Друг пример от практиката на Европейския съд по правата на човека, в който е констатирано нарушение на чл. 14 във връзка с процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията, е делото Фьодорченко и Лозенко с/у Украйна[38] . Случаят касае нападение, извършено спрямо лице от ромски произход, което, излизайки от своята къща, е било върнато в нея от своите нападатели, къщата била запалена от тях, в следствие на което експлодирала. Лицето било изхвърлено навън от взривната вълна, но четирима от членовете на семейството му, включително три деца, загинали. Непосредствено след случая в местната преса били поместени статии, според които убийството е извършено поради неизплащането на периодичния подкуп, който трябвало да получават полицейски служители от продаващите хероин роми. Освен пропуските в разследването, които са довели до констатирането на нарушение на чл. 2 от Конвенцията в неговия процесуален аспект, Съдът по правата на човека е установил нарушение и на чл. 14. За да постанови своето решение, Съдът е съобразил на първо място, че е било документирано расистко изказване на един от заподозряните. На следващо място е отчел обстоятелството, че освен къщата на жалбоподателя били подпалени една след друга още няколко къщи в ромския квартал, като същевременно посочил, че липсва информация дали и живущите в другите къщи са били замесени в наркоразпространението. Констатирал също така, че разследването е продължило над 11 години. Както и в други свои решения, като допълнителен аргумент Европейският съд по правата на човека се е позовал на периодичните доклади на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността за съответната държава, в които са посочени примери за дискриминация и полицейско насилие. На тази основа Съдът е посочил, че не са били изследвани евентуални расистки мотиви въпреки необходимостта от такова разследване с оглед конкретиката на случая.

 Безспорно е, че в случаите, когато е констатирано нарушение на човешко право, гарантирано от ЕКЗПЧОС, самият факт, че пострадалото лице е носител на защитим признак, не означава сам по себе си, че е налице и дискриминационно отношение спрямо него. Така например в делата Мижигарова с/у Словакия[39], Огнянова и Чобан с/у България[40], Сашов и други с/у България[41] и Васил Сашов Петров с/у България[42] въпреки констатираните нарушения на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията Европейският съд по правата на човека е приел, че не е осъществена дискриминация било във връзка с материалния, било във връзка с процесуалния аспект на правото на живот и забраната за нечовешко и унизително отнасяне, тъй като Съдът наред с останалото е приел, че националните власти не са разполагали с каквито и да било данни, че деянията са извършени поради расистки подбуди. Например в рамките на делото Сашов и други с/у България Съдът е констатирал, че за разлика от фактическата обстановка по делото Бекос и Кутропулос с/у Гърция[43] и делото Шечич с/у Хърватска[44] жалбоподателите не са повдигнали пред военната прокуратура, нито в началото на проверката, нито впоследствие, въпроса за твърдяната от тях расистка мотивация на проявата на насилие от страна на полицейските служители. В светлината на представените доказателства Съдът в Страсбург е посочил, че не съществува никаква улика освен твърденията на жалбоподателите, формулирани за първи път в жалбата им пред Съда по правата на човека, за евентуален расистки мотив  от страна на полицейските служители. Както се казва в самото решение, „при отсъствието на такива данни Съдът не би могъл да упреква властите, провели вътрешната проверка, че не са водили разследване по този въпрос“.

Дотук бяха представени примери от практиката на Европейския съд по правата на човека, които касаят твърдения за осъществено полицейско насилие. Това, разбира се, не са единствените случаи, в които Съдът е констатирал нарушения на чл. 14 във връзка с чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията поради неефективността на разследването. Така например фактическата обстановка по делото Йотова с/у България[45] е следната: в нощно заведение младежи от ромския етнос набиват техен връстник от български произход, който е от друго населено място; на следващата вечер пострадалият се връща в дискотеката, придружен от свои приятели от неговия град, и разпитва за адреса на един от ромите; на сутринта групата младежи отиват в дома на брат му, не намират никого там и изпочупват покъщнината; вечерта младежите са забелязани отново във въпросното населено място, където предстояло празненството за рождения ден на участвалото в сбиването момче от български произход; групата младежи попадат случайно на лицето, чиято покъщнина е изпочупена, разпитват го за брат му и отправят заплахи; той от своя страна събира група роми, въоръжени с тояги, и се обажда в полицейското управление, находящо се в съседния град; изпратен е полицейски патрул, за да успокои положението, който нарежда на събралите се групи да не влизат повече в конфликт; по-късно през нощта от неидентифициран автомобил е произведен изстрел, който улучва жена от ромски призход – съседка на единия от участвалите в сбиването роми. Въпреки че жената не е починала, случаят е разгледан от Европейския съд по правата на човека във връзка с чл. 2 от Конвенцията, доколкото тази разпоредба намира приложение не само в случаите на отнемане, но и в случаите на застрашаване на живот. Въпреки множеството следствени действия според Съда по правата на човека властите не са изпълнили задължението си да използват всички разумни способи, които са имали на разположение, за да гарантират събирането на доказателства във връзка с конкретните обстоятелства, а и не са провели разследването с необходимата експедитивност и бързина. По-конкретно е отчетено, че разследващите органи са можели да изготвят портрет на извършителя на стрелбата въз основа на показанията на потърпевшата. На второ място е отчетено, че следственият експеримент за разпознаване е забавен почти две години, въпреки че в него са участвали първоначално заподозрените младежи. Трето, визуалното разпознаване на колата с участието на пострадалата е организирано едва 3 години след началото на разследването, което според Съда е компрометирало възможността този доказателствен способ да допринесе за установяването на фактите. Четвърто, Съдът счита, че никакви усилия не са положени за намирането и идентифицирането на оръжието: от една страна – въпреки намерените ловни сачми на местопрестъплението не е извършена експертиза с цел идентифициране на боеприпаса, от друга страна – било е установено, че четирима от младежите са имали достъп до ловните пушки на бащите си, но нито едно от тези оръжия не е било иззето и проверено за следи от скорошна стрелба и пръстови отпечатъци. На пето място Съдът съобразява и общата продължителност на разследването – последното постановление за спиране на разследването е от 2002 г., същевременно в материалите по делото фигурира план за действие, одобрен през 2005 г. от началника на полицейското управление, но до 23 октомври 2012 г. – датата на признасяне от Съда по правата на човека, нищо повече не е било извършено от разследващите органи. Що се отнася до изискването за приключване на производствата в разумен срок, трябва да се има предвид, че Европейският съд по правата на човека се ръководи от следните критерии при анализа на всяко едно дело: сложността на казуса, поведението на самия жалбоподател и на компетентните органи, както и какъв законен интерес на жалбоподателя е бил застрашен[46].  Това, което според Съда в рамките на делото Йотова с/у България е трябвало да накара компетентните органи да изследват и версията, свързана с евентуален расистки мотив, е следното: 1) изстрелът, който е застрашил живота на жалбоподателката, е бил произведен в контекста на сблъсъци и закани между групи лица от българския и ромския етнос, като тези пререкания са се случили изцяло в селото на засегната; 2) в писмо до апелативния прокурор жалбоподателката е изразила мнението си, че става въпрос за престъпление, мотивирано от етническа омраза, но този аспект от жалбата не е бил взет предвид от лицата, водили разследването. Съдът по правата на човека изрично разграничава конкретния случай от фактическата обстановка по делото Коки и други с/у Словакия[47] и вече цитираното дело Мижигарова с/у Словакия, където индикациите за евентуална расистка мотивация се съдържат единствено в показанията на жертвите.

По отношение на оплакването за нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с липсата на разследване на евентуални расистки подбуди в рамките на делото Йотова българското правителство е изложило становище, че жалбоподателката е имала възможност да сезира Комисията за защита от дискриминация относно действията и бездействията на разследващите органи. Държавата се е позовала и на чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., който регламентира възможността за пострадалото лице въз основа на решението на Комисията за защита от дискриминация да поиска обезщетение по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В мотивите си Европейският съд по правата на човека отбелязва, че правителството не е представило нито едно решение на Комисията за защита от дискриминация или на националните съдилища, от което да се заключи, че този орган е в състояние да контролира работата на разследващите органи.

Друг пример от практиката на Европейския съд по правата на човека е делото Ангелова и Илиев с/у България[48], което касае убийството на лице от ромски произход, извършено от седем младежи, шест от които непълнолетни. Жертвата е била бита и намушкана няколко пъти, в следствие на което починала. Още в своите първоначални разпити извършителите признали, че нападението е извършено въз основа на расистки подбуди. Наказателното производство е продължило повече от 11 години. Прекратено е по отношение на петима от извършителите поради изтичането на абсолютната давност за налагане на наказание. Констатирайки тези обстоятелства, Съдът по правата на човека е установил нарушение на чл. 2 и чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията, тъй като според него с оглед немалкото доказателства за вината на заподозрените не е проведено ефективно производство в разумен срок.

Относно задължението на държавите за извършването на навременно разследване и приключване на наказателното производство в разумен срок интерес представлява и делото Менсън и други с/у Обединеното Кралство[49]. То е образувано по жалба на наследниците на чернокож мъж, който бил пребит и запален от четирима нападатели, в следствие на което починал. Жалбата е подадена две години, след като е започнало досъдебното производство. Насочена е срещу продължителното бездействие на разследващите органи, което според жалбоподателите се дължи наред с останалото и на дискриминационното отношение на длъжностните лица. Интересното е, че случайно или не две седмици след подаването на жалбата до Съда в Страсбург трима от извършителите са арестувани, четвъртият е арестуван месец по-късно, а до края на същата година първоинстанционният съд е произнесъл своите присъди. След две години присъдите вече били влезли в сила, което от своя страна е дало основание на Европейския съд по правата на човека да обяви разглеждането на жалбата за недопустимо и да прекрати производството.

Следващите два случая от практиката на Европейския съд по правата на човека, които ще представя, касаят нарушения на забраната за дискриминация при упражняване правото на справедлив съдебен процес, т.е. нарушения на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията. Що се отнася до поведението на магистратите с оглед недопускането на каквато и да било форма на дискриминация в съдебната система, могат да се посочат и т. нар. Бангалорски принципи, които формулират конкретни насоки за действията на органите на съдебната власт в областта на равенството[50]. На няколко места в този документ се набляга на необходимостта магистратите да бъдат напълно безпристрастни, респ. да не проявяват какъвто и да било предразсъдък или предпочитание по отношение на която и да било от страните в съдебния процес. На следващо място е посочено, че поведението им извън съдебната зала също не трябва да хвърля сянка на съмнение в обществото относно тяхната безпристратност и тяхната способност да се подчиняват единствено и само на принципа за върховенство на закона. Отчетено е също така, че съдиите не трябва да допускат процесуалните представители да изразяват под каквато и да било форма стереотипни виждания и предразсъдъци на основата на неотносими към делото характеристики.

Първият случай, свързан с правото на справедлив съдебен процес, на който ще се спра, е делото Молдован и други с/у Румъния[51]. Фактическата обстановка е следната: вечерта на 20.09.1993 г. в румънско село възниква спор в питейно заведение между три лица от ромски произход и лице, което е от преобладаващия в страната етнос. Разпрата прераства във физическа саморазправа и завършва със смъртта на сина на лицето от неромски произход, който е дошъл междувременно, за да се притече на помощ на своя баща. Тримата роми напускат местопрестъплението и отиват в своята махала. Вестта бързо се разпространява и непосредствено след това гневна тълпа се събира около къщата, където тримата роми са се укрили. Сред тълпата са и полицейски служители, включително и началникът на местното полицейско управление. Ромите отказват да излязат от къщата, поради което тълпата я подпалва. В опит да избягат двама от ромите са пребити до смърт, а третият изгаря жив вътре в къщата. Събралите се хора изливат гнева си и върху останалите ромски имоти в селото и също ги подпалват. Образуваните в последствие наказателни производства срещу участници в тълпата продължават над 11 години. По време на разглеждането на делото пред първата инстанция съдът отделил разглеждането на гражданските искове, заведени от ромите, чиито роднини били убити и чието имущество било унищожено, в отделно гражданско производство. Наказателните производства срещу полицейските служители са прекратени, тъй като не е установено същите да са участвали в описаните действия. Петима цивилни са осъдени за умишлените убийства, а други седем са осъдени за унищожаване на имущество. В мотивите към решението на  първоинстанционния наказателен съд се съдържат следните констатации: настанилите се в селото след 1989 г. роми често създават сериозни конфликти с мнозинството от населението; поради техния начин на живот и отхвърлянето на моралните ценности, възприети от останалата част от населението, са се самоотделили, показват агресивно поведение и умишлено нарушават правните норми, признати от обществото; повечето от ромите нямат постоянна работа, крадат и извършват всякакви други незаконни дейности; тъй като беше прекратена предишната форма на собственост, която им бе осигурила равни права с останалата част от обществото, на ромите се предоставиха земеделски земи; въпреки това те не обработват земята, а продължават да крадат, да извършват актове на насилие и да посягат на чуждата частна собственост, което доведе дори до по-голямото им отхвърляне; архивите на полицията и съда показват, че 7 криминални случая са регистрирани между 1991 г. и 1993 г., които варират от лека телесна повреда до смърт; всъщност реалният брой на престъпленията, извършени от роми, е много по-висок, но много от тях не са съдени, тъй като пострадалите не са подали оплаквания или са ги оттеглили поради заплахите на ромите за отмъщение; обществеността счита, че повечето от споровете са разрешавани по несправедлив и незадоволителен начин, в полза на ромите, и това води до увеличаване на случаите на самоуправство и лично отмъщение“. С някои корекции относно индивидуализирането на наказателната отговорност апелативният съд потвърдил решението, а неговото решение било потвърдено от касационната инстанция. Първоинстанционният граждански съд от своя страна отхвърлил като неоснователни заведените искове за обезщетения, като се позовал от една страна на обстоятелството, че къщите били възстановени от компетентните държавни органи (тук трябва да се посочи че, в рамките на делото пред Европейския съд по правата на човека е установено, че построените нови къщи не са били завършени, тъй като техните покриви, прозорци и стени не са били изцяло изградени). На следващо място относно твърденията на ищците за унищожени движими вещи гражданският съд се позовал на контекста, в който били извършени престъпните деяния, така както е описан от наказателния съд, отхвърлил като неверни показанията на всеки един от ищците по отношение на загубите, претърпени от останалите ищци, допълвайки, че те не били декларирали какъвто и да било доход, посочил, че само работа би могла да е източник на доход, а не деяния като разглежданите от съответния съд и така отхвърлил претенциите за понесени материални вреди. Наред с това първоинстанционният граждански съд счел, че извършените деяния не били в състояние да предизвикат неимуществени вреди. Апелативният съд на свой ред констатирал редица процесуални нарушения – откритите заседания били проведени в отсъствието на ответниците и техните процесуални представители, един от ищците бил нередовно призован, не били представени някои от заключенията на вещите лица, поради което било създадено объркване относно имената и броя на пострадалите и т.н., поради което отменил решението и върнал делото на първа инстанция. Във второто си решение първоинстанционният съд намалил наполовина поисканите от наследниците на починалите обезщетения за материални вреди, като посочил, че тримата роми са провокирали извършителите със своето поведение. Присъдил обезщетения за погиналото имущество, но отново отхвърлил всички претенции за понесени нематериални вреди. Апелативният съд, позовавайки се наред с останалото и на решението на Европейския съд по правата на човека по делото Акдивар с/у Турция[52], присъдил по отношение на някои от ищците обезщетения за претърпени нематериални вреди, като посочил, че тези ищци били пострадали и емоционално поради несигурността, която почувствали след разрушаването на домовете им и унищожаването на всички други движими и недвижими вещи – резултат от тяхната работа. Апелативният съд уважил само частично претенциите на ищците за претърпените нематериални вреди, като подобно на първоинстанционния съд се позовал на обстоятелството, че извършителите на престъплението били провокирани и действали в състояние на афект. Касационният съд потвърдил изцяло това решение. Европейският съд по правата на човека от своя страна констатирал нарушение на редица разпоредби от Конвенцията. Наред с останалото установил нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията, като приел, че част от мотивите на румънските съдилища се основават на етническата принадлежност на жалбоподателите, а румънското правителство не било представило аргументи за различното третиране на тези лица, осъществено от страна на националните юрисдикции. Тук следва да се отбележи и съвпадащото мнение на съдиите Бирсан и Муларони, които уточняват, че във връзка с намаляването на размерите на присъдените обезщетения от румънския апелативен съд не би следвало да възникне какъвто и да било проблем с оглед прилагането на разпоредбите на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Позовавайки се на делото Гарсия Руис с/у Испания[53], те считат, че допустимостта на различните видове доказателства и начина, по който те се интерпретират, са материи, подлежащи предимно на регулация от компетентните национални органи. На следващо място, посочват, че с оглед представените доказателства румънският апелативен съд е основал своите мотиви относно провокирането на извършителите върху реални факти, поради което напълно логично бил намален размерът на поисканите обезщетения.

Другият случай, в който Европейският съд по правата на човека е констатирал, че акт на наказателен съд е с дискриминационен характер, е делото Параскева Тодорова с/у България[54]. В мотивите си защо не следва да бъде приложен институтът на условното осъждане по отношение на подсъдимо лице от ромски произход първоинстанционният български съд пише следното: „В конкретния казус съдът счита, че това е невъзможно и още повече – наслагва се едно чувство за безнаказаност по този начин особено у малцинствените групи, за които и условното наказание не е осъждане“. Присъдата е потвърдена от апелативната и касационната инстанция въпреки изричното посочване в апелативната и касационната жалба, че съдебният акт е с дискриминационен характер. Това становище на българските съдилища, както и някои други обстоятелства, дават основание на Европейския съд по правата на човека да установи нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията. По-конкретно Съдът в Страсбург посочва, че при оценката на възпиращия ефект на едно наказание върху другите членове на обществото, един съд може да бъде доведен до необходимостта да вземе предвид явления от не толкова общ характер като, например, криминогенната обстановка в страната, начина, по-който широката общественост гледа на едно или друго престъпление или евентуалното наличие на социален климат на несигурност. Несъмнено е при това, че такива съображения на националните съдилища трябва, според Съда, да се основават на определена съвкупност от факти. Съдът отбелязва обаче, че в конкретния случай националният правораздавателен орган не се е позовал на никакъв аргумент или факт, способен да подкрепи констатацията му. На следващо място приема, че забележката относно съществуването на чувство за безнаказаност в обществото, която е от най-общ характер, е фокусирана върху малцинствените групи и от там – върху самата жалбоподателка, на която е наложена ефективна присъда. Съдът е на мнение, че това твърдение, взето предвид в съвкупност с етнокултурната принадлежност на жалбоподателката, е способно да внуши както на обществеността, така и на жалбоподателката, чувството, че националният съд е целял да наложи в конкретния случай наказание, назидателно за ромската общност, налагайки ефективна присъда на лице, принадлежащо към тази малцинствена група. Съдът в Страсбург отбелязва и следните обстоятелства: прокурорът е изразил мнение за налагане на условна присъда, изхождайки от преобладаващите в случая смекчаващи вината обстоятелства и от здравословното състояние на жалбоподателката; въпреки че районният съд не е бил длъжен да приеме предложението на прокуратурата относно евентуалното отлагане на изпълнението на наказанието, то аргументът, касаещ здравословното състояние на жалбоподателката, е бил премълчан в мотивите към решението на районния съд, въпреки че този въпрос би могъл да придобие известна тежест при решаването на въпроса дали да се наложи или не ефективна присъда; отхвърлянето по чисто формални причини на медицинското свидетелство, представено от жалбоподателката (вж. параграф 9 по-горе), въпреки че то е представлявало съществено доказателство в подкрепа на нейното алиби, е съдействало за подсилване в известна степен на впечатлението за пристрастност. На следващо място, позовавайки се на обстоятелството, че контролът, упражняван от страна на висшите правораздавателни институции, придобива особена важност в случай на твърдения, че не са спазени гаранциите за справедлив процес, тъй като тези институции могат да поправят слабостите, допуснати при първоначалното производство чрез анулиране на атакуваното съдебно решение, Европейският съд по правата на човека посочва, че апелативната и касационната инстанция не са се произнесли по оплакванията на жалбоподателката от дискриминационната мотивировка на присъдата.

Разбира се, расата и етническият произход далеч не са единствените признаци, защитими от антидискриминационното законодателство. Както беше посочено още в самото начало, от правото на равно третиране произтича забраната за дискриминация на основата на каквато и да била характеристика, присъща на човешките индивиди. Като пример относно тълкуването на същността на признаците, защитими от антидискриминационното законодателство, може да се посочи Общ коментар № 20 на Комитета на ООН за икономически, социални и културни права. Изхождайки от позицията, че изброяването на признаците в чл. 2, пар. 2 от Международния пакт за икономически, социални и културни права не е изчерпателно, Комитетът посочва, че е нужно да се прилага гъвкав подход при тълкуването на израза „или всякакви други признаци“, включен в пар. 2 на чл. 2 от Пакта, освен останалото и с оглед постигането на една от основните цели на ООН – утвърждаване на правата на човека и гарантиране на равенство при тяхното реализиране. Ето защо в края на изложението бихме искали да посочим няколко дела, които касаят наказателноправните аспекти на защитата от дискриминация и са свързани с други признаци извън расата и етническата принадлежност.

Така например в рамките на делото Опуз с/у Турция[55], позовавайки се на виждането на Комитета на ООН за премахване на дискриминацията спрямо жените, че домашното насилие е форма на дискриминация по признак „пол“[56], Европейският съд по правата на човека е установил наличие на дискриминация, основана на пол, във връзка с правото на живот и защита от нечовешко и унизително отношение, тъй като полицейските и съдебните органи не са приложили адекватно действащия в страната закон за домашното насилие.

По делото Членове на конгрегацията на Свидетели на Йехова и други срещу Грузия[57] лица, принадлежащи към тази религиозна организация, са били нападнати от лица, отделили се от традиционната за страната Източноправославна църква. Въпреки че полицията е била уведомена, тя не се е намесила, за да предо­тврати насилието. След като полицията е заявила, че не е възможно да установи самоличността на извършителите, разследването на случая е било прекратено. Съдът по правата на човека се е произнесъл, че отказът на полицията да се намеси, за да защити жертвите от насилие, мотивирано от дискриминационни подбуди, и последвалата липса на подходящо разследване представляват нарушение на член 3 и член 9 във връзка с член 14 от Конвенцията, тъй като конкретните действия са били основани на религиозни мотиви.

Относно задълженията на държавата за недопускане на дискриминация по признак „увреждане“ трябва да се споменат изискванията за прилагане на специфични мерки по отношение на хората с увреждания при ежедневната административна дейност на компетентните институции – създаване на достъпна архитектурна среда, въвеждането на разумни улеснения като например специфични условия за запознаване със събраните по делата материали, помощта на тълковник и т.н.

Не на последно място трябва да се обърне внимание и на изкуственото разделение на делата като обществено значими и такива, които не са – това само по себе си е в състояние да доведе до неравно третиране по признаците „лично и обществено положение“.

В заключение няма да обсъждаме правото на равно третиране и другите основни права на човека с оглед тяхната обусловеност от принципа за независимост и безпристрастност на правозащитните и правораздавателните органи, принцип, чието реализиране в крайна сметка неминуемо зависи и от морала и нравствеността на всеки конкретен човек. Единствено бихме посочили, че по наше мнение правораздаването е еманацията на правото и справедливостта.

И в този смисъл бихме си задали въпроса коя сентенция е правилна: „Dura lex, sed lex” или „Lex injustia, non est lex” („лош закон, но закон“ или „несправедливият закон не е закон“). Както се досещаме, тези две тези стоят в основата на позитивноправната и на естественоправната теория. По наше мнение те не могат да се абсолютизират сами по себе си, а по-скоро трябва да се търси връзката между тях, въпреки че на пръв поглед съдържат две противоположни становища за същността на правото. Всъщност принципът за съчетанието на две противоположности (съчетанието на две антитези и получаването на синтеза) виждаме да се преповтаря от древното конфуцианство до наши дни, вкл. и в творчеството на нобеловия лауреат Херман Хесе. Ето защо в самия край на изложението ще перефразираме един цитат от книгата „Игра на стъклени перли“, която е написана в периода, характеризиращ се с най-тежките престъпления против мира и човечеството, които от своя страна са продиктувани наред с останалото и от омразата и нетолерантността. „Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмнината и светлината… Правораздаването или изобщо правото има своите извори. То се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта – от смисъла на света. Затова за правораздаването или за правото изобщо можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.“

 Александър Агопов

  

БИБЛИОГРАФИЯ:

ЕСПЧ, Case “relating to certain aspects of the laws on the use of languages in education in Belgium”, решение от 23.06.1968 г.

ЕСПЧ, дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г.

ЕСПЧ, дело Ван Раалте с/у Холандия (Case of Van Raalte v. the Netherlands), решение от 21.02.1997 г.

ЕСПЧ, дело Инце с/у Австрия (Case of Inze v. Austria), решение от 28.10.1987 г.

ЕСПЧ, дело Тлименос с/у Гърция (Case of Thlimmenos v. Greece), решение от 06.04.2000 г.

ЕСПЧ, Case of D. H. and others v. the Czech Republic, жалба № 57325/00

ЕСПЧ, дело Абдулазис, Кабалес и Балкандали с/у Обединеното Кралство (Case of Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom), решение от 26.05.1985 г.

ЕСПЧ, дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Case of Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г.

Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 4/1991, L. K. v. The Netherlands, U.N. Doc A/48/18 at 131 (1993)

CERD, General recommendation XXXI on the prevention of racial discrimination in the administration and functioning of the criminal justice system (from A/60/18, pp. 98-108)

ЕСПЧ, дело Якобски с/у Полша (Jakobski v. Poland), решение от 07.12.2010 г.

ЕСПЧ, дело W. v. The United Kongdom (жалба № 18187/91)

ЕСПЧ, дело Хендисайд с/у Обединеното кралство (Handyside v. The United Kingdom), решение от 07.12.1976 г.

ЕСПЧ, дело Йерсилд с/у Дания (Jersild v. Denmark), решение от 23.09.1994 г.

ЕСПЧ, дело Чолаков с/у България, решение от 01.10.2013 г.

ЕСПЧ, дело Караташ с/у Турция, (Karatas v. Turkey), решение от 08.07.1999 г.

ЕСПЧ, дело Лингенс с/у Аестрия (Lingens v. Austria), решение от 08.07.1986 г.

Препоръка R (97) 20 на Комитета на министрите на държавите – членки на Съвета на Европа

Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 16/1999

Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 34/2004

Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № № 41/2008

ЕСПЧ, дело Великова с/у България, решение от 18.05.2000 г.

ЕСПЧ, дело Ангелова с/у България, решение от 13.06.2002 г.

ЕСПЧ, дело МакКан и други с/у Обединеното Кралство (McCann and others v. the United Kingdom)

ЕСПЧ, дело МакКер с/у Обединеното Кралство (McKerr v. the United Kingdom)

ЕСПЧ, дело Андронику и Константину с/у Кипър (Case of Andronicou and Constantinou v. Cyprus)

ЕСПЧ, дело L. C. B. v. The United Kingdom (жалба № 23413/94), решение от 09.06.1998 г.

ЕСПЧ, дело Шечич с/у Хърватска (Sesic v. Croatia), решение от 31.05.2007 г.

Inter-American Court of Human Rights, Case of Velasquez Rodriguez v. Honduras, решение от 29.07.1988 г.

  1. S. Supreme Court, Case of Griggs v. Duke Power Co. 401 US 424, 427 (1971)
  2. S. Supreme Court, Case of McDonnell Douglas Corp. v. Green 411 US 792, 802 (1973)

ЕСПЧ, Голяма камара, дело Начова и други с/у България, решение от 26.02.2004 г. и решение от 06.07.2005 г.

Съд на ЕС, дело С-127/9

Съд на ЕС, дело С-236/98

Съд на ЕС, дело С-303/06

Съд на ЕС, дело С-54/07

Върховен административен съд, Решение № 11111 от 30.08.2012 г. по адм. д. № 5665/2011 г.

Върховен административен съд, Решение № 10497 от 10.07.2013 г. по адм. д. № 13347/2012 г.

Върховен касационен съд, Решение № 1432 от 08.01.2008 г. по гр. д. № 1405/2006 г.

ЕСПЧ, дело Фьодорченко и Лозенко с/у Украйна (Fedorchenko and Lozenko v. Ukraine), решение от 20.09.2012 г.

ЕСПЧ, дело Мижигарова с/у Словакия (Mizigarova v. Slovakia), решение от 14.12.2010 г.

ЕСПЧ, дело Огнянова и Чобан с/у България, решение от 23.02.2006 г.

ЕСПЧ, дело Сашов и други с/у България, решение от 07.01.2010 г.

ЕСПЧ, дело Васил Сашов Сашов с/у България, решение от 10.06.2010 г.

ЕСПЧ, дело Бекос и Кутропулос с/у Гърция (Bekos and Koutropoulos v. Greece), решение от 13.12.2005 г.

ЕСПЧ, дело Йотова с/у България, решение от 23.10.2012 г.

ЕСПЧ, дело Фридлендер с/у Франция (Frydlender v. France), жалба № 30979/96

ЕСПЧ, дело Коки и други с/у Словакия (Koky and others v. Slovakia), решение от 12.06.2012 г.

ЕСПЧ, дело Ангелова и Илиев с/у България, решение от 26.07.2007 г.

ЕСПЧ, дело Менсън и други с/у Обединеното Кралство (Menson and others v. the United Kingdom), жалба № 47916/99

UN, Bangalore Principles of Judicial Conduct (E/CN.4/2003/65, annex)

ЕСПЧ, дело Молдован и други с/у Румъния (Moldovan and others v. Romania), решение от 12.07.2005 г.

ЕСПЧ, дело Акдивар с/у Турция (Akdivar v. Turkey), решение от 16.09.1996 г.

ЕСПЧ, дело Гарсия Руис с/у Испания (Garcia Ruiz v. Spain), жалба № 30544/96

ЕСПЧ, дело Параскева Тодорова с/у България, жалба № 37193/07, решение от 25.03.2010 г.

ЕСПЧ, дело Опуз с/у Турция (Opuz v. Turkey), решение от 09.06.2009 г.

Комитет на ООН за икономически, социални и културни права, Общ коментар № 20

Комитет на ООН за премахване на дискриминацията спрямо жените, Общ коментар № 19

ЕСПЧ, Case of 97 members of the Gldani congregation of Jehovah’s witnesses and 4 others v. Georgia, решение от 03.05.2007 г.

 

[1] Чл. 2, пар. 1 и чл. 26 от МПГПП

[2] Чл. 2, пар. 2 от МПИСКП

[3] Чл. 2 от КПД

[4] Чл. 14 от ЕКЗПЧОС

[5] ЕСПЧ, Case “relating to certain aspects of the laws on the use of languages in education in Belgium”, решение от 23.06.1968 г.

[6] ЕСПЧ, дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г., пар. 24

[7] ЕСПЧ, дело Ван Раалте с/у Холандия (Case of Van Raalte v. the Netherlands), решение от 21.02.1997 г., пар. 39, и дело Инце с/у Австрия (Case of Inze v. Austria), решение от 28.10.1987 г., пар. 41

[8] ЕСПЧ, дело Тлименос с/у Гърция (Case of Thlimmenos v. Greece), решение от 06.04.2000 г., пар. 44

[9] ЕСПЧ, Case of D. H. and others v. the Czech Republic, жалба № 57325/00

[10] ЕСПЧ, дело Абдулазис, Кабалес и Балкандали с/у Обединеното Кралство (Case of Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom), решение от 26.05.1985 г.,  и дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Case of Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г.

[11] L. K. v. The Netherlands, Communication № 4/1991, U.N. Doc A/48/18 at 131 (1993)

[12] CERD, General recommendation XXXI on the prevention of racial discrimination in the administration and functioning of the criminal justice system (from A/60/18, pp. 98-108)

[13] ЕСПЧ, дело Якобски с/у Полша (Jakobski v. Poland), решение от 07.12.2010 г.

[14] ЕСПЧ, дело W. v. The United Kongdom (жалба № 18187/91)

[15] ЕСПЧ, дело Хендисайд с/у Обединеното кралство (Handyside v. The United Kingdom), решение от 07.12.1976 г.; дело Йерсилд с/у Дания (Jersild v. Denmark), решение от 23.09.1994 г.

[16] ЕСПЧ, дело Чолаков с/у България, решение от 01.10.2013 г.

[17] пак там

[18] ЕСПЧ, дело Караташ с/у Турция, (Karatas v. Turkey), решение от 08.07.1999 г.

[19] ЕСПЧ, дело Хендисайд с/у Обединеното кралство (Handyside v. The United Kingdom), решение от 07.12.1976 г.

[20] ЕСПЧ, дело Лингенс с/у Аестрия (Lingens v. Austria), решение от 08.07.1986 г.

[21] дело Йерсилд с/у Дания (Jersild v. Denmark), решение от 23.09.1994 г.

[22] Други примери от практиката на Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация, които касаят изказвания с обиден характер, са съобщения № 16/1999, № 34/2004 и № 41/2008

[23] Относно генерализирането вж. съобщение № 34/2004 до Комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация

[24] ЕСПЧ, дело Великова с/у България, решение от 18.05.2000 г.

[25] ЕСПЧ, дело Ангелова с/у България, решение от 13.06.2002 г.

[26] Чл. 2, пар. 1 от ЕКЗПЧОС

[27] ЕСПЧ, дело МакКан и други с/у Обединеното Кралство (McCann and others v. the United Kingdom), дело МакКер с/у Обединеното Кралство (McKerr v. the United Kingdom) и дело Андронику и Константину с/у Кипър (Case of Andronicou and Constantinou v. Cyprus)

[28] ЕСПЧ, дело L. C. B. v. The United Kingdom (жалба № 23413/94), решение от 09.06.1998 г.

[29] ЕСПЧ, дело МакКан и други с/у Обединеното Кралство (McCann and others v. the United Kingdom), решение от 27.09.1995 г.

[30] ЕСПЧ, дело Шечич с/у Хърватска (Sesic v. Croatia), решение от 31.05.2007 г.

[31] Inter-American Court of Human Rights, Case of Velasquez Rodriguez v. Honduras, решение от 29.07.1988 г.

[32] U. S. Supreme Court, Case of Griggs v. Duke Power Co. 401 US 424, 427 (1971); Case of McDonnell Douglas Corp. v. Green 411 US 792, 802 (1973)

[33] ЕСПЧ, Голяма камара, дело Начова и други с/у България, решение от 06.07.2005 г., пар. 162

[34] вж. чл. 10 от Директива 2000/78/ЕО,  чл. 8 от Директива 2000/43, чл. 9 от Директива 2004/113 и чл. 19 от Директива 2006/54

[35] Съд на ЕС, решения по дела С-127/92, С-236/98, С-303/06, С-54/07 и редица други;

    ЕСПЧ, Case of D. H. and others v. the Czech Republic, жалба № 57325/00;

    Върховен административен съд, Решение № 11111 от 30.08.2012 г. по адм. д. № 5665/2011 г. на Тричленен състав, потвърдено с Решение № 10497 от 10.07.2013 г. по адм. д. № 13347/2012 г., Петчленен състав

    Върховен касационен съд, Решение № 1432 от 08.01.2008 г. по гр. д. № 1405/2006 г.

[36] пак там;

[37] ЕСПЧ, дело Начова и други с/у България, решение от 26.02.2004 г. и решение от 06.07.2005 г.

[38] ЕСПЧ, дело Фьодорченко и Лозенко с/у Украйна (Fedorchenko and Lozenko v. Ukraine), решение от 20.09.2012 г.

[39] ЕСПЧ, дело Мижигарова с/у Словакия (Mizigarova v. Slovakia), решение от 14.12.2010 г.

[40] ЕСПЧ, дело Огнянова и Чобан с/у България, решение от 23.02.2006 г.

[41] ЕСПЧ, дело Сашов и други с/у България, решение от 07.01.2010 г.

[42] ЕСПЧ, дело Васил Сашов Сашов с/у България, решение от 10.06.2010 г.

[43] ЕСПЧ, дело Бекос и Кутропулос с/у Гърция (Bekos and Koutropoulos v. Greece), решение от 13.12.2005 г.

[44] ЕСПЧ, дело Шечич с/у Хърватска (Sesic v. Croatia), решение от 31.05.2007 г.

[45] ЕСПЧ, дело Йотова с/у България, решение от 23.10.2012 г.

[46] ЕСПЧ, дело Фридлендер с/у Франция (Frydlender v. France), жалба № 30979/96

[47] ЕСПЧ, дело Коки и други с/у Словакия (Koky and others v. Slovakia), решение от 12.06.2012 г.

[48] ЕСПЧ, дело Ангелова и Илиев с/у България, решение от 26.07.2007 г.

[49] ЕСПЧ, дело Менсън и други с/у Обединеното Кралство (Menson and others v. the United Kingdom), жалба № 47916/99

[50] Bangalore Principles of Judicial Conduct (E/CN.4/2003/65, annex)

[51] ЕСПЧ, дело Молдован и други с/у Румъния (Moldovan and others v. Romania), решение от 12.07.2005 г.

[52] ЕСПЧ, дело Акдивар с/у Турция (Akdivar v. Turkey), решение от 16.09.1996 г.

[53] ЕСПЧ, дело Гарсия Руис с/у Испания (Garcia Ruiz v. Spain), жалба № 30544/96

[54] ЕСПЧ, дело Параскева Тодорова с/у България, жалба № 37193/07, решение от 25.03.2010 г.

[55] ЕСПЧ, дело Опуз с/у Турция (Opuz v. Turkey), решение от 09.06.2009 г.

[56] Общ коментар № 19 на Комитета на ООН за премахване на дискриминацията спрямо жените (съдържащ се в документ A/47/38)

[57] ЕСПЧ, Case of 97 members of the Gldani congregation of Jehovah’s witnesses and 4 others v. Georgia, решение от 03.05.2007 г.

Свалете текста от тук: word-icon

Европейски съд по правата на човекаX Организация на обединените нацииX право на равно третиранеX дискриминацияX справедлив съдебен процесX наказателно правоX свобода на словотоX свободи на изразяванеX свобода на религиятаX право на животX лична неприкосновеностX тежест на доказванеX равенство пред законаX равенствоX Съвет на ЕвропаX Съд на Европейския съюз