Решение № 2 от 7 април 1994 г. на Конституционния съд по к. д. № 2/94 г.

      Коментарите са изключени за Решение № 2 от 7 април 1994 г. на Конституционния съд по к. д. № 2/94 г.

Решение № 2
от 7 април 1994 г. по к. д. № 2/94 г.
относно искане за установяване на противоконституционност на Закона за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс
(Обн., ДВ, бр.36 от 29 април 1994 г.)

Свалете пълния текст на решението от тук: word-icon

Производството е образувано на 15.II. 1994 г. и се основава на определение № 1 от 25.I.1994 г. на Пленума на Върховния съд по гр. д. № 2/93. Конституционният съд е сезиран по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията да се произнесе относно Закона за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗДЗДГПК) (ДВ, бр. 61/1993 г.) „по неговата конституционосъобразност, съответствието му с чл. 26 ал. 1, чл. 117 ал. 1, чл. 119 ал. 1 и чл. 133 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 58 ЗУС“. Иска се упражняване на правомощията по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

С единствения си параграф атакуваният закон добавя в Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗДГПК) (ДВ, бр. 62/1991 г.), който също се състои от единствен параграф, следния текст: „Подлежат на преглед от Пленума на Върховния съд и тези предложения за преглед срещу решения на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд, направени до 21 април 1990 г., които са били оставени без разглеждане от Пленума на Върховния съд и образуваните по тях дела са били прекратени въз основа на отменяването на т. 3 на чл. 58 от Закона за устройство на съдилищата (ДВ, бр. 31/1990 г.) и изменението на чл. 227 от Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 31/1990 г.).“ Ясно личи, че разпоредбата няма самостоятелен характер и не може да бъде разглеждана изолирано без предхождащите я закони, посочени от нея.

Твърди се, че ЗДЗДГПК поставя адресатите в привилегировано положение. Нарушен бил конституционният принцип за равенство пред закона. Позоваването обаче на чл. 6, ал. 2 от Конституцията (в искането посочен чл. 26, ал. 1) е несполучливо. Тази разпоредба не подкрепя искането, а е аргумент за неговото отхвърляне. Преходната разпоредба (ДВ, бр. 31/1990 г.) създава различно третиране на нерешените към датата на влизането й в сила предложения за преглед срещу надзорни решения на Върховния съд. За едни възникналото право на преглед е запазено, а за други – отречено. Атакуваният закон изравнява нещата, възстановява отречените права. Затова той не е в противоречие, а е в защита както на принципа за равенство на гражданите пред закона, така и на принципа за правото им на правосъдие – чл. 6, ал. 2 и чл. 117, ал. 1 от Конституцията.

Трябва да бъде отхвърлен и доводът, че ЗДЗДГПК се отнасял до две конкретни дела и бил създаден за тях. Законът е формулиран абстрактно. Дали е или не е противоконституционен не зависи от броя на делата, за които ще се прилага.

Не е основателен също доводът, който се съдържа в искането, че са нарушени чл. 119, ал. 1 и чл. 133 от Конституцията. Възстановени са надзорните функции на Пленума на Върховния съд, за да разгледа по същество предложения за преглед, които са били висящи пред него към датата на прекратяване на правомощията му. Овластяването, което прави ЗДЗДГПК, не представлява създаване на нов съдебен орган, непредвиден от Конституцията. Няма и не може да има нарушение и на чл. 133 от Конституцията с оглед съдържанието на нормата. От допълнително изразеното становище към искането се вижда, че всъщност се има предвид противоречие с действуващия съдоустройствен закон. Такова противоречие не води до противоконституционност по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.

Поддържа се, че е нарушен чл. 117, ал. 2 от Конституцията. Искането вижда намеса в независимостта на съдебната власт в това, че не е зачетен стабилитетът на прекратителното определение и „екс леге“ се създава висящност на спора. Това разбиране не може да бъде споделено. От конституционно гледище не е недопустимо възобновяване на производството по законодателен път, още повече, когато самото прекратяване е резултат на законодателни промени. Независимостта на съдебната власт не е накърнена от ЗДЗДГПК, защото той разпорежда да бъдат разгледани определена категория предложения за преглед по същество съобразно закона, но не указва на съда как да реши делата, да уважи или да отхвърли предложенията.

Законът за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс може да бъде характеризиран като тълкувателен закон. Допълнението, което той прави, всъщност е уточняване и изясняване на приложното поле на ЗДГПК от 1991 г. Конституционният съд е имал възможността по друг повод да изрази принципното становище (Решение № 3/92 г. – ДВ, бр. 30/1992 г.), от което не намира основание да отстъпи, че Народното събрание може да дава автентично тълкуване на закони. От тази гледна точка като тълкувателна норма атакуваният закон също не е противоконституционен.

Въз основа на изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията Конституционният съд

Р Е Ш И:

Отхвърля искането на Върховния съд за обявяване на Закона за допълнение на Закона за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 61/1993 г.) за противоконституционен.

Свалете пълния текст на решението от тук: word-icon

X дискриминацияX Конституционен съдX лично положениеX обществено положениеX право на равно третиранеX равенствоX равенство пред законаX справедлив съдебен процес