Решение № 4 от 21 април 1992 г. на Конституционния съд по к.д. № 1/1991 г.

      Коментарите са изключени за Решение № 4 от 21 април 1992 г. на Конституционния съд по к.д. № 1/1991 г.

Решение № 4
от 21 април 1992 г.  по к.д. № 1/91 г.
по искане за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи и за установяване на неизбираемост на народните представители от 36-ото Народно събрание, избрани с листата на Движението за права и свободи в изборите на 13 октомври 1991 г.
(Обн., ДВ, бр. 35 от 28 април 1992 г.)

Свалете пълния текст на решението, ведно с приложените особени мнения, от тук: word-icon

Производството по делото е образувано въз основа на искане, направено от група народни представители от състава на Седмото велико народно събрание. Искането, подписано от 93 народни представители, е заведено в Конституционния съд на 8 октомври 1991 г., т.е. непосредствено след конституирането на Конституционния съд. Списъкът на народните представители, които са го направили, е приложен към искането. Искането съдържа две части:

а) Конституционният съд да даде задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 4, 5, 11, ал. 4 и чл. 44, ал. 2 от Конституцията на Република България;

б) Конституционният съд да се произнесе по конституционността на Движението за права и свободи (ДПС).

Раздел I

Първото от основанията, на които се оспорва конституционността на ДПС като политическа партия, има източник в твърдението, че движението е създадено на етническа и верска основа. В тази му част искането се позовава на забраната по чл. 11, ал. 4 от Конституцията.

Въпреки че разглежданата ал. 4 съставлява част от текст (чл. 11), в който са установени основни принципи на политическия живот в страната, доминирани от принципа на политическия плурализъм (механизъм, за чието функциониране са политическите партии), тази разпоредба има и свое особено съдържание. То се разкрива от пълния й текст, в който „забраната“ за образуване на политически партии на етническа, расова или верска основа е поставена на един хоризонтален ред със „забраната“ за образуване на политически партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт. Що се отнася до втората „забрана“, фактическият й състав противоречи на Конституцията, т.е. хипотезата на тази забрана визира нарушение на основни принципи на конституционната държава и цели да охрани съществуващия конституционен строй. Логиката на тази част от текста се диктува и от това, че се намира в една посттоталитарна Конституция, приета в процеса на създаване на ново политическо устройство. Началото на този процес съвпада с края на един тоталитарен модел на обществото, създаден и наложен от политическа сила, признаваща насилственото завземане на държавната власт като политическо средство.

Като е изградена върху идеята за единството на българската нация (срв. абз. 4 от преамбюла, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1, чл. 44, ал.2), Конституцията на Република България същевременно признава съществуването на религиозни, езикови и етнически различия, респ. на носители на такива различия. Указания в тази насока съставляват редица конституционни текстове (вж. чл. 37, ал. 1, в който се говори за „търпимост и уважение между вярващите от различни вероизповедания“; чл. 36, ал. 2, в който се споменава за „гражданите, за които българският език не е майчин“; чл. 29, ал. 1, който защитава срещу „насилствена асимилация“; чл. 44, ал. 2, който забранява организации, чиято дейност е насочена „към разпалване на национална, етническа или религиозна вражда“; чл. 54, ал. 1, който установява правото на личността“ да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност“). Така се обясняват определенията към понятието „основа“ и се разкрива един от елементите на това понятие. Той е преди всичко на личностна плоскост и се състои в носителите на един или повече от посочените белези.

Лица, за които се отнасят някои от тези признаци, очевидно съставляват основата на едно сдружение, каквото е и дадена политическа партия. Към персоналния субстрат на партията обаче принадлежат и членската й маса, и симпатизантите (привържениците) й, и електоралната й база. Последните два елемента не се включват пряко в организационния строеж на партията, не са организационно свързани с нея, но определят цялостно параметрите й като явление не само на правото, а и на политическия живот предвид на функциите, които партиите изпълняват – да формират и изразяват политическа воля. Именно защото е и такова явление (а това произтича от определението, дадено от Конституцията) в характеристиката на една политическа партия не може да не се включат и симпатизантите, и електоратът й, така че в този смисъл те също принадлежат към нейната „основа“. Още повече това е така от гледище на адресата на идеите и целите на партията. Ако тя апелира към ограничени кръгове от населението, включващи граждани, които са носители на разглежданите признаци, и това определя „основата“ й като етническа или верска. Ако действа единствено в интерес на граждани, принадлежащи към тези категории, и цели да упражнява държавната власт или да влияе върху държавната власт, за да удовлетворява само тези интереси, „основата“ й също може да бъде квалифицирана по този начин. Ако е затворена за хора, ценности и идеи във въпросните рамки, съответната политическа партия се явява изградена върху основа, която Конституцията не допуска.

Във връзка с последното и с оглед на неговата оценка трябва още веднъж да се отбележат споменатите вече конституционни разпоредби, които гарантират упражняването на правото на собствен културен живот, свободата на избор на вероизповедание, правото да се изучава и ползва своя език от лицата, за които българският език не е майчин. В това отношение Конституцията на Република България не се отклонява от общопризнатите принципи и норми на международното право, създадени да запазят и защитят етническата, религиозната, езиковата или културната идентичност на лицата, които по свой свободен избор желаят да съхранят такава идентичност. Конституцията е в съответствие и с международните договори, по които Република България е страна или е изразила воля да се присъедини (съотв. чл. 27 от Международния пакт за гражданските и политическите права и чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи).

В края на този анализ може да се заключи, че в демократично устроеното общество съществуват средства и за осигуряване на политическия плурализъм, и за защита на демократичния строй. Върховенството на принципа на политическия плурализъм изисква свеждането до разумния минимум на възможностите за неговото ограничаване. Конституцията на Република България предвижда и двете категории средства. В групата на вторите попада разпоредбата на чл. 11, ал. 4 в разглежданата й част. Критериите за нейното точно място в Конституцията, за предназначението й и за действието й са според Конституционния съд очертаните в т. 2 на този раздел. Така разбирана, разпоредбата не може да намери приложение спрямо ДПС, защото ДПС не е противоконституционна политическа партия във възприетия смисъл.

От гледна точка на фактическите твърдения, върху които се основава искането за обявяване на противоконституционността на ДПС, искането съдържа и второ основание. То свързва противоконституционността на ДПС с дейността на движението, като се поддържа противоречие с чл. 44, ал. 2 от Конституцията.

Съгласно чл. 44, ал. 2 от Конституцията организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост и единството на нацията, се забраняват, а според чл. 44, ал. 3 организациите, които подлежат на регистрация, както и редът за тяхното прекратяване се определят със закон. Специално по отношение на политическите партии това е регламентирано в чл. 11, ал. 3, изр. 2 от Конституцията. Образуването и прекратяването на политическите партии се урежда от Закона за политическите партии. Сред основанията за прекратяване, предвидени в този закон (чл. 22, ал. 1), фигурира и разпускането по решение на Върховния съд, като чл. 23, ал. 1 от същия закон определя реда за разпускането – по предложение на главния прокурор, когато партията извършва дейност в противоречие с чл. 3.

Конституционната норма на чл. 44, ал. 2 не е предназначена да регламентира условията за забраняване (разпускане) на политически партии. Според ал. 3 на същия текст и чл. 11, ал. 3, изр. 2 това се определя със закон и именно такъв се явява Законът за политическите партии. Значението на ал. 2 е друго. В нея е установено едно от основните права на гражданите – правото свободно да се сдружават (срв. и систематическото място на текста – глава втора от Конституцията, озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“). След като това право е провъзгласено (в ал. 1), ал. 2 посочва ограниченията, на които подлежи упражняването му. Този подход се използва и по отношение на редица други основни права, чието упражняване може да бъде ограничено при определени условия (срв. напр. чл. 37 от Конституцията относно свободата на съвестта, мисълта и религията, чл. 39 относно свободата на изразяване и разпространяване на мнение, чл. 40 относно свободата на печата), познат е и от международноправни актове (срв. напр. аналогичните на чл. 9, 10 и 11 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи). Следователно ал. 2 на чл. 44 от Конституцията трябва да бъде тълкувана в този смисъл, а не като целяща да уреди основанията за разпускане на политическите партии. Това, както се посочи, става със закон. Ето защо не възниква конкуренция или дублиране на основания, нито съществуват два паралелни режима – един по Конституцията, съобразно който се осъществява контрол за конституционност на политическите партии с оглед на тяхната дейност, осъществяван от Конституционния съд, и друг по ЗПП, осъществяван от Върховния съд по предложение на главния прокурор, който води до разпускане на дадена политическа партия.

Щом като една политическа партия извършва дейност в противоречие с чл. 3 ЗПП, възниква основание за нейното разпускане. Сама по себе си дейността на политическите партии, ако попада под действието на забраната по чл. 44, ал. 2 от Конституцията, не се обхваща от спора за тяхната конституционност по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 5 от Конституцията и поради това не се включва в компетентността на Конституционния съд. По тези съображения искането, което има за предмет спора за конституционността на ДПС, се явява недопустимо в частта му, в която се основава на твърдения, отнасящи се до дейността на движението, респ. на чл. 44, ал. 2 от Конституцията. Предвид на възможността да се произнесе по допустимостта на едно искане във всяка фаза на конституционния процес, т.е. независимо от това, че вече е постановил определение за допустимост на искането (чл. 25, ал. 2 ПОДКС), Конституционният съд прекратява производството по делото в тази част. В този смисъл Конституционният съд изоставя становището си по определението от 29 декември 1991 г., с което искането за обявяване противоконституционността на ДПС е прието за разглеждане в неговата цялост.

Раздел II

Относно искането за произнасяне по статута на депутатите от 36- ото Народно събрание, избрани с листата на ДПС

И на двете основания искането не подлежи на уважаване.

Разрешението произтича от приетото в раздел I във връзка с първото искане. ДПС е вписано в отделния регистър за политическите партии. Като политическа партия то е допуснато до участие в изборите за народни представители, проведени на 13 октомври 1991 г. Регистрацията му от ЦИК за участие в тези избори не е при условията на § 6 ЗПП, а на политическа партия, притежаваща статут, който произтича от надлежно вписване. Ето защо регистрацията на ДПС за участие в изборите не е незаконна.

Народните представители, избрани с листата на ДПС, не са неизбираеми и с оглед на второто основание. ДПС не е обявявано за противоконституционна политическа партия, така че техните кандидатури не са издигнати от организация, която поради своята противоконституционност не е могла да се регистрира за участие в изборите.

От друга страна, допускането на ДПС до участие в изборите е станало въз основа на решение на ЦИК, което само по себе си има характер на стабилен административен акт, още повече, че в случая то е потвърдено с решение на Върховния съд. В резултат на регистрираните по реда, предвиден в ЗИНПОСК, кандидатски листи, както и в проведените избори 24 народни представители са получили мандат, чийто източник е самият избор. Съгласно чл. 67, ал. 1 от Конституцията народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ, като е недействително обвързването им със задължителен мандат.

Въз основа на изложеното Конституционният съд

Р Е Ш И:

 Отхвърля искането на 93 народни представители от състава на Седмото в елико народно събрание, към което са се присъединили и 53 народни представители от състава на 36- от о Народно събрание за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи на основание чл. 11, ал. 4 от Конституцията на Република България.

  1. Отхвърля искането на 53 народни представители от 36- от о Народно събрание за установяване на неизбираемост на народните представители от същото Народно събрание, избрани с листата на Движението за права и свободи в изборите, проведени на 13 октомври 1991 г.
  2. Прекратява производството по делото в частта относно искането на 93 народни представители от състава на Седмото в елико народно събрание, към което са се присъединили и 53 народни представители от състава на 36- от о Народно събрание за обявяване противоконституционността на Движението за права и свободи на основание чл. 44, ал. 2 от Конституцията на Република България.

Свалете пълния текст на решението, ведно с приложените особени мнения, от тук: word-icon

X ЕКЗПЧОСX Конституционен съдX МПГППX народен представителX народни представителиX политическа партияX политически права